Чу как Чембърлейн произнася по Би Би Си съдбовните думи „Вече сме във война с Германия“ и първите няколко часа бе като зашеметена. Опита се да се обади на Памела, но всички линии бяха заети. Надвечер (Юрген цял ден бе в министерството) изведнъж се съживи, Снежанка се събуди. Трябва да замине, да се върне в Англия, със или без паспорт. Нахвърля малко неща в един куфар и подбра Фрида в един трамвай към гарата. Само да успееше да се качи на някой влак, всичко щеше да се оправи. Влаковете са спрени, осведоми я един от служителите на гарата. Границите са затворени. „Във война сме, не знаете ли?“
Урсула се втурна към английското посолство на Вилхелмщрасе, повлякла горката Фрида за ръка. Бяха немски гражданки, но тя щеше да се примоли на служителите, все нещо щяха да могат да направят, в крайна сметка тя все още беше англичанка. Вече се стъмваше и портите бяха заключени с катинари, сградата не светеше.
– Заминаха – каза ѝ един минувач, – изпуснахте ги.
– Заминаха?
– Върнаха се в Англия.
Наложи се да запуши уста с ръка, за да спре воя, който се надигна от недрата ѝ. Как бе възможно да е такава глупачка? Защо не беше го предвидила? „Глупакът започва да се тревожи, когато опасността се е стоварила върху главата му.“ И това бяха думи на Елизабет I.
* * *
Два дни не спря да плаче. Юрген ѝ съчувстваше, върна се у дома с истинско кафе, а тя не попита откъде го е взел. Чаша хубаво кафе (колкото и ароматно да беше то) едва ли щеше да притъпи скръбта за баща ѝ, за Фрида, за самата себе си. За всички. Юрген загина по време на едно от американските нападения през 1944 година. Урсула се срамуваше от облекчението, което изпита тогава, още повече, че Фрида толкова се разстрои. Тя обичаше баща си и той нея и това беше едно от малкото хубави неща, заради които жалкият им брак си струваше.
Фрида беше болна. Лицето ѝ беше изпито и с нездрава бледнина като на повечето хора по улицата, но дробовете ѝ бяха пълни със слуз и се раздиряше от ужасни пристъпи на кашлица, които сякаш никога нямаше да спрат. Когато долепеше ухо до гърдите ѝ, Урсула имаше чувството че слуша галеон в морето, който се повдига и скърца по вълните. Да можеше само да я сложи пред голям топъл огън, да ѝ даде горещо какао, телешко варено, кнедли, моркови. На Върха дали все още се хранеха добре? Изобщо останал ли бе някой там?
* * *
Сградата над тях още си стоеше, макар че по-голямата част от фасадата беше отнесена от бомба. Все още се качваха да тършуват за нещо полезно. Заради затрупаното с отломки стълбище, по което беше почти невъзможно да се мине, апартаментите бяха избегнали грабежите. Двете с Фрида омотаваха парцали около коленете си, слагаха старите дебели кожени ръкавици на Юрген и пълзяха нагоре по острите начупени тухли и изпопадалата мазилка като несръчни маймуни.
Единственото, което в апартамента нямаше, бе и единственото, което ги интересуваше – храна. Вчера три часа бяха чакали на опашка за хляб. Когато го изядоха, имаха чувството, че не е направен от брашно, макар че бе трудно да се каже какво съдържа, може би цимент или пък мазилка. Такъв му беше вкусът. Урсула си спомни селската фурна у дома, как ароматът на прясно изпечен хляб се носи по улицата, витрината бе пълна с прекрасни бели самуни, лъскави, с лепкава кафеникава коричка. Или пък кухнята във Фокс Корнър в дните за печене на госпожа Глоувър, големите „здравословни“ черни хлябове, за които Силви настояваше, пандишпаните, плодовите пити и кифлите. Представяше си как изяжда филия топъл хляб, намазана дебело с масло и сладко от малините и червените боровинки от градината. (Непрекъснато се измъчваше със спомени за храна.) На опашката за хляб някой беше казал, че повече мляко няма да има.
Тази сутрин фройлайн Фарбер и сестра ѝ фрау Майер, които живееха заедно на таванския етаж, но сега почти не излизаха от мазето, ѝ дадоха два картофа и парченце сварена наденица за Фрида, Aus Anstand, от приличие. Хер Рихтер, друг обитател на мазето, ѝ каза, че сестрите са решили да спрат да се хранят. (Което не е голямо постижение при липсата на храна, помисли си Урсула.) Не можели повече. Не могат да се примирят с онова, което ги очаква, когато руснаците пристигнат.
Говореше се, че хората на изток вече ядат трева. Късметлии, в Берлин нямаше трева, само черните, оголени като скелети останки от един горд и красив град. И Лондон ли беше в такова състояние? Струваше ѝ се невероятно, но не беше невъзможно. Шпеер бе получил своите величествени руини, само че бяха подранили с хиляда години.
Невъзможният за ядене хляб вчера, два полусурови картофа предишния ден – това бе всичко в стомаха на Урсула. Всичко останало бе дала на Фрида. Но с какво щеше да помогне на Фрида, ако умреше? Не можеше да я остави сама в този ужасен свят.