През цялото време се тревожеше, че нещо може да се случи на Фрида, и си обеща никога повече да не се отделя от нея. Видяла бе руски танк през две улици. Гледката я ужаси, а колко ли по-ужасена би била Фрида? Тътенът на артилерийския огън не спираше. Мина ѝ безумната мисъл, че това е краят на света. Ако бе така, то Фрида трябваше да умре в ръцете ѝ, не сама. В чии ръце щеше да умре самата Урсула? Жадуваше за безопасната прегръдка на баща си, при мисълта за Хю сълзите ѝ рукнаха.
С последни сили едва изкачи затрупаното стълбище. Завари Фрида на границата между делириума и реалността, легна до нея на пода. Галеше влажната ѝ коса, говореше ѝ тихо за един друг свят. Разказа ѝ за синчеца през пролетта в гората край Фокс Корнър, за цветята на поляната отвъд горичката, цъфнал лен и ралица, лютиче, мак, плюскавиче и лайкучка. За аромата на прясно окосена трева, за уханието на розите на Силви, за сладко-киселия вкус на ябълките в овощната градина. За дъбовете покрай алеята, тисовете в гробището и буките в градината на Фокс Корнър. За лисиците, фазаните, дивите зайци, кравите и големите орни коне. За веселите лъчи на слънцето, огрели полетата с царевица. За песента на коса, лиричната чучулига, нежното гугукане на гълъбите, бухането на бухала в мрака.
– Ето, вземи – каза тя и бутна хапчето в устата на Фрида. – Ще ти помогне да заспиш.
Разказа на Фрида как би ходила по острието на бръснача, за да ѝ помогне, как би горяла в огъня на ада, за да я спаси, как би се удавила в най-дълбоките води, ако така би ѝ помогнала да изплува, и как ще направи това последно, най-трудно нещо за нея.
Прегърна дъщеря си, целуна я и зашепна в ухото ѝ, разказа ѝ за Теди като малък, за празненството за рождения му ден, колко умна бе Памела и колко досаден Морис, колко забавен беше Джими. Как часовникът в коридора тиктакаше, а вятърът виеше в комините, как на Бъдни вечер палеха огромен огън и окачваха чорапите си за подаръци на камината, а на другия ден ядяха печена гъска и сладкиш със сини сливи и как точно това ще направят идната Коледа всички заедно.
– Сега всичко ще се оправи.
Когато се увери, че Фрида е заспала, Урсула взе малката стъклена капсула, която аптекарят ѝ бе дал, пъхна я нежно в устата на Фрида и затвори крехките ѝ челюсти. Капсулата изхрущя леко. Урсула лапна втората капсула и я сдъвка, в главата ѝ отекна един стих от Дън: „Втурвам се към смъртта и също тъй бързо тя ме среща, / и всички наслади отминават като вчерашния ден“. Държеше Фрида здраво и скоро и двете потънаха в кадифените криле на черния прилеп и този живот бе вече нереален и отминал.
Никога преди не бе избирала смъртта и докато се унасяше, си мислеше, че нещо се е сломило и счупило, редът се е променил. После тъмнината изличи всичко.
Дълга, тежка война80
Септември 1940 година
– Виждаш ли къде кръвта Христова потича из небесната твърд? – разнесе се глас зад нея.
„В“ небесната твърд, помисли си Урсула, не „из“. Червеният отблясък на фалшива зора говореше за огромен пожар на изток. Преградният огън от зенитната артилерия в Хайд Парк не беше успял да възпре нападателите, по-близко разположените противовъздушни оръдия не млъкваха, снаряди свистяха във въздуха като фойерверки и избухваха с непрестанно пук-пук-пук. А над този грохот се чуваше ужасното пулсиращо бръмчене на моторите на бомбардировачите, от което стомахът ѝ винаги я присвиваше.
Една парашутна бомба се носеше грациозно надолу, няколко запалителни се стовариха върху разбитата улица и избухнаха. Един от доброволците, Урсула не виждаше лицето му, се втурна към пламналите огньове. Ако не беше шумът, щеше да бъде просто красива нощна картина, но оглушителната какофония звучеше така, сякаш някой е насилил портите на ада и оттам се чува воят на прокълнатите души.
– Та това е адът, точно там съм – обади се отново гласът, сякаш беше прочел мислите ѝ.
В тъмното Урсула трудно можеше да различи на кого принадлежи този глас, но беше сигурна, че е на господин Дъркин, един от доброволците от нейния пост. Той беше пенсиониран учител по английска литература, склонен към прекалено много цитати. И то все погрешни. Гласът – или господин Дъркин – добави още нещо, може и то да беше от „Доктор Фауст“81, но думите се изгубиха сред невероятния трясък на бомба на съседната улица.
Земята потрепери и откъм купчината отломки изрева друг глас:
– Пазете се!
Нещо се размести с бучене като от движещ се сипей по планински склон, вестител на лавина. Само че сипеят беше от отломки, а планината, по-скоро могилата, беше образувана от срутилите се една върху друга няколко къщи. Само допреди половин час тук се беше издигал нечий дом, превърнат сега в адска смесица от тухли, супени греди, дюшеме, мебели, картини, килими, завивки, книги, съдове, балатум, стъкло. И хора. Смазани частици от животи, които никога вече нямаше да бъдат едно цяло.