Бученето намаля, изтъня и накрая напълно спря, лавината бе предотвратена, после същият глас извика:
– Всичко е наред! Продължавайте!
Нощта беше безлунна, единствената светлина идваше от лампите на отряда за тежки случаи, блуждаещи огньове, които се движеха по могилата. Другата причина за невероятната коварна тъмнина беше гъстият облак дим и прах, който висеше във въздуха като завеса. Вонята, както обикновено, бе нетърпима. Не просто мирис на газ и взривно вещество, а онази силна, натрапчива миризма, която съпътства разглобяването на една сграда на трески. Тази миризма я преследваше навсякъде. Урсула бе вързала стар копринен шал през устата и носа си, но въпреки това прахолякът и вонята проникваха в дробовете ѝ. Смъртта и разложението бяха полепнали по кожата ѝ, по косата, ноздрите, дробовете, под ноктите. Бяха станали част от нея.
Неотдавна им бяха раздали работни комбинезони, тъмносини и торбести. Преди това Урсула носеше „костюма за скривалище“, който Силви бе купила от любопитство към този нов артикул в „Симпсънс“ малко след обявяването на войната. Отгоре препасваше един стар кожен колан на Хю, на който закачаше „аксесоарите“ си – фенерче, противогаз, пакет за първа помощ и тефтерче. В единия джоб имаше ножче и носна кърпа, а в другия – чифт дебели кожени ръкавици и червило. „О, колко добра идея“, бе отбелязала госпожица Улф при вида на ножчето. Истината е, мислеше си Урсула, че независимо от множеството правила и разпоредби, те се учеха в движение.
Господин Дъркин, наистина беше той, изплува от мрака и дима. Насочи лъча на фенерчето към тефтерчето си, слабата светлина едва освети хартията.
– На тази улица живеят много хора – каза той, без да вдига поглед от списъка с имена и номера, които нямаха нищо общо със заобикалящия ги хаос. Въпреки това той започна подред: – На номер 1 са семейство Уилсън.
– Вече няма номер 1 – отвърна Урсула. – Никакви номера няма.
Улицата бе неузнаваема, всичко бе заличено. Дори на дневна светлина не би изглеждала позната. Вече не беше улица, а могила. Висока шест метра, може би повече, с подпрени отстрани дъски и стълби, за да могат хората от спасителния отряд да се катерят. Имаше нещо примитивно в човешката верига, която бяха направили, за да си подават от ръка на ръка кофите с отломки. Приличаха на онези роби, които са построили пирамидите, макар че в случая те по-скоро ги разкопаваха. Урсула изведнъж се сети за листоядните мравки в зоологическата градина на Риджънтс Парк, всяка понесла чинно полагащия ѝ се товар. Бяха ли евакуирали мравките заедно с другите животни, или просто ги бяха пуснали на свобода в парка? Бяха тропически насекоми, едва ли щяха да оцелеят в Риджънтс Парк. Гледала бе Мили там в представление на открито на „Сън в лятна нощ“ през лятото на 1938 година.
– Госпожице Тод?
– Да, извинете, господин Дъркин, бях се отнесла.
Напоследък често ѝ се случваше, насред целия ужас изведнъж осъзнаваше, че се е пренесла в по-приятни моменти в миналото. Мъждиви светлинки в мрака.
Насочиха се предпазливо към могилата. Господин Дъркин ѝ подаде списъка с живеещите на този адрес и се нареди в живата верига, по която минаваха кофите. На практика не се копаеше – разчистваха отломките на ръка като внимателни археолози.
– Горе всичко се крепи на косъм – каза ѝ един от спасителите.
Били прочистили шахта право надолу до средата на могилата (значи по-скоро вулкан, отколкото могила, помисли си Урсула). Много от мъжете в спасителния отряд бяха строители – зидари, общи работници и така нататък – и тя се зачуди дали се чувстват странно да разриват разрушените сгради, сякаш времето е обърнало своя ход. За сметка на това бяха прагматични, изобретателни мъже, които не си падаха особено много по такива чудновати мисли.
От време на време някой извикваше за тишина – нещо невъзможно при продължаващото над главите им въздушно нападение, но въпреки това всичко замираше, докато мъжете на върха на могилата напрягаха слух да доловят признаци на живот. Изглеждаше безнадеждно, но опитът им ги беше научил, че хората оцеляваха (и умираха) при какви ли не обстоятелства.
Урсула се взря в тъмнината, търсеше сините светлини на отговорника, но вместо това видя госпожица Улф да си проправя път през изпочупените тухли към нея.