– Положението е лошо – заяви тя с равен глас. – Трябва им някой по-слаб.
– Слаб? – повтори тя. Неясно защо думата не ѝ говореше нищо.
Урсула се беше записала доброволка в отрядите за противовъздушна отбрана след германското нахлуване в Чехословакия през март 1939 година, когато изведнъж с ужасна яснота си даде сметка, че Европа е обречена. („Каква мрачна Касандра си само“, бе казала Силви, но Урсула работеше в Отдела за противовъздушна отбрана на Вътрешното министерство и виждаше какво ги очаква.) До началото на въздушните удари доброволците бяха обект на насмешка, но сега бяха „гръбнакът на защитата на Лондон“, както беше казал не друг, а Морис.
Колегите ѝ бяха странна смесица. Отговорник беше госпожица Улф, пенсионирана старша медицинска сестра. Нейни заместници бяха споменатият вече господин Дъркин, господин Симс, който работеше в Министерството на продоволствието, и господин Палмър, който беше управител на банка. Последните двама бяха участвали и в предишната война и бяха твърде стари за сегашната (господин Дъркин бил „освободен по медицински причини“, както изтъкваше в своя защита той). Господин Армитидж беше оперен певец, но понеже вече нямаше опери, той поддържаше духа им с „La donna è mobile“ от „Риголето“ и „Largo al factotum“ от „Севилският бръснар“. „Само популярните арии – беше изтъкнал той. – Повечето хора не обичат да им е твърде сложно“. „Ал Баули мога да слушам по всяко време“, отговори му господин Бълок. С това доста подходящо за него име, господин Бълок82 бе, по думите на госпожица Улф, „малко съмнителен“. Имаше внушителна фигура, беше професионален спортист по борба и вдигаше на тежести в местния спортен клуб, освен това се въртеше из някои нощни клубове с лоша слава. На всичко отгоре познаваше доста „танцьорки“. Една-две се бяха „отбили“ да го видят по време на дежурство и госпожица Улф набързо ги прогони. („Танцьорки друг път“, бе казала тя.)
Последен беше хер Цимерман („Габи, моля“, настояваше той, но никой не се обръщаше към него на малко име.), който бе цигулар в Берлинския симфоничен оркестър, „нашият бежанец“, както го наричаха („евакуираните“ на Силви по същия начин се възприемаха просто като обекти на съответните обстоятелства). Той беше „дезертирал“ през 1935 година по време на турне с оркестъра. Госпожица Улф, която го познаваше от Комисията за бежанците, беше положила неимоверни усилия да се погрижи хер Цимерман и неговата цигулка да не бъдат интернирани или изпратени в Америка през смъртоносните води на Атлантика. Всички следваха примера ѝ и не се обръщаха към него с „господине“, а с „хер“. Урсула знаеше, че госпожа Улф го нарича така, за да го кара да се чувства у дома си, но всъщност така го разграничаваше от другите.
Госпожица Улф се бе натъкнала на хер Цимерман по време на работата си за фонда за немските евреи. („Доста на брой, боя се.“) Урсула не беше сигурна дали госпожица Улф е жена с влияние, или просто е твърде упорита и винаги постига своето. Може би и двете.
„По култура нямаме равни – бе подхвърлил саркастично господин Бълок. – По-добре да играем представления, отколкото да воюваме.“ („Господин Бълок е мъж на силните емоции“, бе споделила госпожица Улф. Също и на силните питиета, помисли си Урсула. Всъщност на всичко силно.)
Малка зала, принадлежаща на методистите, бе определена за техен пост от госпожица Улф (самата тя методистка) и я бяха обзавели с няколко походни легла, малка печка, съдове за приготвяне на чай и няколко кресла и дървени стола. В сравнение с други постове, ако не и с повечето, техният беше направо луксозен.
Една нощ господин Бълок се появи с тапицирана със зелено сукно маса за карти и госпожица Улф обяви, че обича бридж. В промеждутъка между падането на Франция и първите въздушни нападения в началото на септември господин Бълок бе научил всички да играят покер. „Доста го бива на карти“, бе заявил господин Симс. Той и господин Палмър бяха загубили няколко шилинга, прибрани от господин Бълок. Госпожица Улф обаче бе с две лири печалба. Господин Бълок развеселено отбеляза, че доколкото знаел, на методистите не е позволено да играят хазартни игри. Със спечеленото тя бе купила дъска за дартс и затова му отговори, че нямал право да се оплаква. Един ден, докато разчистваха камарата кашони в ъгъла, установиха, че там през цялото време се е криело пиано, и се оказа, че госпожица Улф – която непрекъснато разкриваше нови таланти – умее да свири, и то доста добре. Макар да предпочиташе Шопен и Лист, тя беше винаги готова да „изкара една-две мелодии“, както се изразяваше господин Бълок, на които да попеят.