Бяха подсилили стените с чували пясък, макар да знаеха, че това няма да им помогне, ако ги уцели бомба. С изключение на Урсула, която смяташе, че е разумно да се вземат предпазни мерки, доброволците бяха по-склонни да се съгласят с господин Бълок, че „ако ти е писано, ти е писано“, своеобразно будистко примирение, което би получило похвала от доктор Келит. През лятото в „Таймс“ бяха публикували некролога му. Урсула донякъде се радваше, че доктор Келит бе пропуснал войната. Щеше само да му напомня колко напразна е била гибелта на Гай в Арас.
Всички бяха доброволци на непълно работно време с изключение на госпожица Улф, която получаваше заплата и гледаше много сериозно на задълженията си. Подлагаше ги на тежки тренировки и следеше да са минали необходимото обучение какво се прави при обгазяване, как се гасят запалителни бомби, как се влиза в горящи сгради, поставяне на носилка, поставяне на шини, превързване на крайници. Изпитваше ги по съдържанието на ръководствата и особено много държеше да се научат да обозначават правилно телата на мъртвите и ранените, за да пристигнат в моргата или в болницата с необходимата информация. Дори проведоха няколко тренировки на сухо. („Театър“, мърмореше господин Бълок, който не успяваше да се вживее достатъчно.) Урсула два пъти игра ранена, единия път трябваше да се преструва, че ѝ е счупен кракът, а другия – че е в безсъзнание. След това си размениха местата и ѝ се наложи да се справи с господин Армитидж в ролята му на човек в истеричен шок. Смразяващото му автентично превъплъщение навярно се дължеше на опита му на сцената. Накрая едва успяха да го накарат да излезе от образа.
Трябваше да познават живеещите във всяка сграда в своя сектор, дали разполагат със собствено скривалище, или използват станцията на метрото, или и те са фаталисти и не си правят труда да излязат. Трябваше да знаят дали някой е заминал, или се е преместил, омъжил, родил бебе или починал. Трябваше да знаят къде са пожарните кранове, кои улици накъде водят, къде са разположени спешните центрове.
„Патрулирай и си отваряй очите“, това беше мотото на госпожица Улф. Най-често патрулираха по двойки до полунощ, когато обикновено имаше затишие, след което, ако в техния сектор нямаше паднали бомби, повеждаха учтив спор кой да подремне на походните легла. Разбира се, ако „техните улици“ бяха засегнати от бомбардировката, „всичко живо грабваше помпите“, както казваше госпожица Улф. Понякога „си отваряха очите“ от нейния апартамент на втория етаж с отличен изглед от големия ъглов прозорец.
Освен това госпожица Улф провеждаше и допълнително обучение по оказване на първа помощ. Освен че се беше пенсионирала като старша сестра в болница, тя беше ръководила и лазарет по време на предишната война и им обясняваше („както ще се съгласят онези от вас, господа, които са били на фронта“), че жертвите по време на война нямат нищо общо с ежедневните злополуки, с които се сблъскваме в мирно време. „Много по-ужасни са. Трябва да сме подготвени за шокиращи гледки.“ Разбира се, дори госпожица Улф не си бе давала сметка колко ще са шокиращи гледките, когато става дума за мирни граждани, а не за войници на бойното поле, за изравяне на неразпознаваеми парчета месо или изваждане на малки детски крайници изпод развалините.
– Не можем да извръщаме очи – бе казала госпожица Улф, – трябва да си свършим работата и да бъдем свидетели.
Урсула се питаше какво точно означава това.
– Това означава – бе добавила госпожица Улф, – че трябва да си спомняме тези хора, когато някой ден отново сме в безопасност.
– А ако ни убият?
– Тогава другите трябва да помнят нас.
Първият сериозен случай, за който трябваше да се погрижат, бе едно пряко попадение. Околните къщи бяха непокътнати, сякаш от Луфтвафе се бяха целили точно в обитателите на разрушения дом – две семейства заедно с възрастните родители, няколко деца, две кърмачета. Скрити в мазето, те бяха оцелели след взрива, но главният водопровод и една от големите канализационни тръби се бяха пробили и всички се бяха издавили.
Една от жените бе успяла да изплува и да се задържи за стената. Госпожица Улф и господин Армитидж държаха кожения колан на Хю, а Урсула се спусна между отломките. Протегна ръка към жената, за миг дори помисли, че ще успее да я хване, но тя просто изчезна под зловонната вода, която се вдигна и донапълни мазето.
Когато пожарникарите най-накрая пристигнаха, за да изпомпат водата, извадиха петнайсет тела, седем от които деца, и ги наредиха пред къщата, сякаш да съхнат. Госпожица Улф нареди да ги покрият и да ги подредят зад една стена, докато пристигне камионетката от моргата.