– Намерете Антъни, моля ви – каза тя, като видя Урсула, – и му предайте да иде да каже да докарат полевата кухня.
Урсула изпрати Тони да изпълни тази заръка. Само госпожица Улф го наричаше Антъни. Беше на тринайсет и изпълняваше ролята на техен вестоносец, профучаваше с колелото си по обсипаните с отломки и стъкла улици. Ако беше нейно дете, мислеше си тя, щеше да го изпрати далеч от този кошмар. Разбира се, на него всичко това страшно му харесваше.
След като говори с Тони, Урсула влезе отново в дупката, защото на някого му се беше сторило, че чува звук, но бледият мъртвец си беше все така безмълвен.
– Ехо отново – каза му тя.
Най-вероятно беше господин Макол от съседната улица. Сигурно е бил на гости на някого. Лош късмет. Беше толкова уморена, че чак завиждаше на мъртвите за вечния им покой.
Когато изпълзя от дупката, полевата кухня беше пристигнала. Урсула се изжабури с хладкия чай и изплю червен прах.
– Така ли се държи една истинска дама? – подхвърли със смях господин Палмър.
– Не ме обиждайте – отвърна Урсула. – Мисля, че се изплюх като истинска дама.
Спасителната операция върху могилата продължаваше без резултат, но като цяло нощта вече преваляше и госпожица Улф ѝ каза да се върне в поста да почине. От върха на могилата бяха поискали въже, за да спуснат някого вътре или да издърпат някого нагоре. („Смятат, че долу има затрупана жена“, обясни господин Дъркин.)
Урсула бе смазана, едва се държеше на крака. Лъкатушеше между отломките бавно като костенурка, не беше изминала и десет метра и някой я дръпна рязко, тя се олюля и едва не падна.
– Внимавайте, госпожице Тод – изръмжа познат глас.
– Господин Бълок?
В тясното помещение на поста господин Бълок я притесняваше, беше толкова силен, но тук навън той изглеждаше безобиден.
– Какво има? Много съм изморена.
Той освети с фенерчето си пред тях.
– Виждате ли?
– Нищо не виждам.
– Защото няма нищо.
Тя се вгледа по-внимателно. В краката ѝ зееше кратер, огромен кратер, бездънна яма.
– Двайсет, даже трийсет метра – каза господин Бълок. – За малко да скочите вътре. Преуморена сте.
Той я придружи до поста. Държеше я за ръка, Урсула усещаше силата на мускулите му под здравата хватка. Там тя се стовари върху едно походно легло и не заспа, а направо изгуби съзнание. Събуди се, когато сирената би отбой в шест часа. Имаше чувството, че е спала няколко дни, но всъщност бяха само три часа.
Господин Палмър също беше там, шеташе и приготвяше чай. Представи си го в дома му, с пантофи и лула, зачетен във вестник. Струваше ѝ се абсурдно, че той е тук. Подаде ѝ чаша чай и каза:
– Заповядай. Изпий го и после се прибери да си починеш, миличка, дъждът спря – каза господин Палмър, сякаш причината да будува цяла нощ бе дъждът, а не Луфтвафе.
* * *
Вместо да отиде право у дома си, тя се върна на могилата, за да види докъде са стигнали със спасителната акция. На дневна светлина изглеждаше различно, с някак странно позната форма. Напомняше ѝ на нещо, но не можеше да се сети на какво.
Наоколо цареше пълна разруха, почти цялата улица бе опустошена, но могилата, първата могила, продължаваше да бъде център на действието. Идеален обект за някой военен художник. Картината можеше да се казва „Копачи върху могила“. Беа Шоукрос бе завършила училището по изкуства точно в началото на войната. Урсула се зачуди дали Беа изпитва желание да изобрази войната, или по-скоро се опитва да я сублимира.
Пристъпи предпазливо нагоре. Един от спасителите ѝ помогна да се качи. Дошла беше нова смяна, но старият отряд не си беше тръгнал. Урсула ги разбираше. Трудно беше да изоставиш случая, когато си го почувствал като „свой“.
Изведнъж хората около кратера се защураха развълнувано, продължилият цяла нощ тежък труд най-сетне даваше плодове. Една жена, вързана грубо с въже под мишниците, бе издърпана през тесния отвор. Спасителите си я запредаваха от ръка на ръка надолу по могилата.
Пострадалата бе почерняла от мръсотия и непрекъснато губеше съзнание. Беше пречупена, но жива, макар и на ръба. Натовариха я на линейката, която чакаше търпеливо.
Урсула също слезе. Долу едно покрито тяло чакаше камионетката от моргата. Тя вдигна покривалото от лицето и видя бледия мъж от снощи. На светло се убеди, че наистина е господин Макол и рече:
– Здравейте.
Двамата бяха стари приятели. Според указанията на госпожица Улф трябваше да му сложи етикет, но като си потърси бележника, Урсула установи, че го е загубила и няма на какво да пише. В джоба си намери само червилото. „Понякога се налага“, чу гласа на Силви в главата си.