Поколеба се дали да не пише направо върху челото на господин Макол, но това ѝ се стори оскърбително (нима смъртта не беше оскърбителна?), така че вместо това извади ръката му, изплю се на една кърпичка и изтри мръсотията, сякаш той бе малко момче. Написа му името и адреса с червилото. Кървавочервено, някак намясто.
– Е, сбогом. Сигурно повече няма да се видим.
* * *
Заобиколи коварния кратер от миналата нощ и се натъкна на госпожица Улф, която седеше зад една извадена от отломките голяма маса, сякаш се намираше в кабинета си, и обясняваше на оцелелите къде да потърсят храна и подслон, как да получат дрехи и купони за храна и така нататък. Изглеждаше бодра, макар че един господ знаеше кога е спала последно. Жена от желязо, в това съмнение нямаше. Урсула се беше привързала силно към нея, уважаваше я повече от почти всички свои познати, може би единствено с изключение на Хю.
На опашката се редяха хората от голямото бомбоубежище, част от тях чак сега излизаха, примигваха на дневната светлина като нощни животни и установяваха, че вече нямат дом, в който да се приберат. На Урсула ѝ се струваше, че скривалището се намира някак си не където трябва. Отне ѝ няколко секунди да осъзнае, че цяла нощ си беше мислела, че е на друга улица.
– Извадиха онази жена – каза тя на госпожица Улф.
– Жива?
– Горе-долу.
* * *
Когато най-сетне се добра до „Филимор Гардънс“, завари Мили будна и облечена.
– Добре ли мина твоят ден?84 – подхвърли закачливо тя и посегна към чайника. – Чаят е готов.
– А, нали знаеш... – Урсула пое чашата. Чаят беше изстинал. Тя сви рамене. – Сравнително ужасно. Толкова късно ли е вече? Трябва да тръгвам за работа.
* * *
На другия ден с изненада попадна на един от докладите на госпожица Улф, написан с ясния ѝ сестрински почерк. Случваше се някоя белезникава папка да съдържа най-невероятни документи и на Урсула изобщо не ѝ беше ясно как някои от нещата се озоваваха на бюрото ѝ. „5,00 ч. Междинен доклад. Пострадали: 55 изпратени в болница, 30 мъртви, трима в неизвестност. Седем къщи напълно разрушени, около 120 бездомни. Две пожарни бригади, 2 линейки, 2 ОПО, 1 куче. Работата продължава.“
Урсула не беше забелязала никакво куче. Това бе просто един от многото случаи в Лондон тази нощ, така че тя взе един наръч папки от купчинката и каза:
– Госпожице Фосет, бихте ли въвели тези, моля?
Нямаше търпение да дойде количката с чай в единайсет.
* * *
Обядваха на терасата. Салата от картофи и яйце, репички, маруля, домати, дори краставица.
– Всичко отгледано от златните ръце на майка ни – каза Памела. Урсула отдавна не беше яла нещо толкова вкусно. – А за десерт има ябълкова шарлота, ако не се лъжа.
Бяха сами на масата. Силви бе отишла да отвори вратата, а Хю беше отишъл да погледне неизбухналата бомба, паднала в полето край селото. Момчетата също се хранеха навън, на моравата: ядяха бизонско и печен боб (или в реалния свят сандвичи с говеждо от консерва и твърдо сварени яйца). Бяха издигнали един мухлясал стар вигвам, намерен в бараката, и играеха на каубои и индианци в очакване на пристигането на кервана с провизиите (с други думи, на Бриджит с подноса).
Момчетата на Памела бяха каубоите, а евакуираните с радост играеха апачите. „Мисля, че тази роля по-добре подхожда на характера им“, беше отбелязала тя. Беше им направила картонени ленти за коса със залепени кокоши пера. Каубоите трябваше да се задоволят със завързани около вратовете носни кърпи на Хю. Двата лабрадора тичаха напред-назад като пощръклели, а Джералд, все още само на десет месеца, спеше кротко на одеяло до кучето на Памела, Хайди, което бе твърде улегнало за такива лудории. „Той е нещо като индианката, която пазят – беше подхвърлила тя. – Поне така са се кротнали малко. Цяло чудо.“
– Шест момчета под един покрив – каза Памела. – Добре, че училището започна. Момчетата никога не спират, трябва непрекъснато да им намираш занимания. Предполагам, че само наминаваш?
– Боя се, че да.
Урсула беше решила да пожертва скъпоценната си събота, за да дойде да види сестра си и момчетата. Памела ѝ се стори изтощена, докато Силви изглеждаше вдъхновена от войната. Колкото и да не бе за вярване, тя бе станала предан член на Женската доброволческа служба. „Изненадана съм. По принцип не се разбира с другите жени“, беше казала Памела.
Сега Силви имаше голям брой кокошки и бе увеличила производството на яйца до военновременно ниво.