Силви явно не се сещаше.
– Излизам с един мъж – изтърси Урсула за всеобщо, включително и свое, изумление. Каза го по-скоро, за да разсее напрежението. Изобщо не помисли до какво може да доведе това.
* * *
Казваше се Ралф. Живееше в Холбърн и бяха приятели отскоро, запознаха се в курса по немски език. Преди войната бе работил като архитект и сигурно след нея пак щеше да е такъв. Ако изобщо някой оцелееше, разбира се. (Възможно ли е Лондон да бъде изтрит от лицето на земята като Кносос и Помпей? Критяните и римляните сигурно също са си повтаряли „А, и това ще мине“ в разгара на катастрофата.) Ралф имаше куп идеи за застрояването на разрушените бедни квартали с модерни кули. „Град за хората – казваше той, – град, който ще се въздигне от пепелта на времето като феникс, напълно модернистичен.“
– Звучи малко радикално – каза Памела.
– Просто не е носталгично настроен като нас.
– Ние носталгично настроени ли сме?
– Да – отвърна Урсула. – Носталгията се основава върху нещо, което никога не е съществувало. Представяме си Аркадия в миналото, докато Ралф я вижда в бъдещето. Разбира се, и двете са еднакво нереални.
– Дворци с кули в облаците?
– Нещо такова.
– Нали все пак го харесваш?
– Да.
– А вече... такова... правили ли сте...?
– Не мога да повярвам! Що за въпрос е това? – засмя се Урсула.
(Силви отново се пазареше с някого на вратата. Хю седеше на ливадата с кръстосани крака в ролята на великия вожд Бягащия бик.)
– Въпросът си е много добър – настоя Памела.
Не бяха. Може би ако той бе по-настоятелен... Урсула се сети за Крайтън.
– Освен това почти не остава време за...
– Секс – подсказа Памела.
– Щях да кажа ухажване, но, да, секс.
Силви се беше върнала и се опитваше да разтърве воюващите отряди на моравата. Евакуираните бяха доста кръвожадни. Омотаваха Хю със старо въже. „Помощ!“, извика той към Урсула, но беше ухилен до ушите. Хубаво беше да го гледа човек щастлив.
Преди войната ухажването на Ралф (или може би нейното) вероятно щеше да се изразява в ходене на танци, кино, уютни вечери, но сега двамата най-често се озоваваха на места на бомбардировки като туристи сред древни руини. Бяха установили, че горният етаж на автобус номер 11 предлага идеална гледка за тази цел.
Дължеше се по-скоро на някаква чудатост на характерите им, отколкото на самата война. В крайна сметка други двойки все още спазваха традиционните ритуали.
Така бяха „посетили“ галерия „Дювийн“ в Британския музей, „Хамъндс“ до Националната галерия, огромния кратер пред националната банка, над който бяха построили временен мост. „Джон Люис“, от който още се вдигаше пушек, когато пристигнаха, а почернелите манекени от витрината бяха разпръснати по тротоара с разпокъсани дрехи. „Мислиш ли, че сме като таласъми?“, бе попитал Ралф. Тя отговори: „Не, ние сме свидетели“. Все някога щеше да легне с него. Нямаше кой знае какви аргументи да не го направи.
Бриджит излезе с чай и сладкиш.
– Май няма да е зле да отвържа татко – каза Памела.
* * *
– Пийни нещо – предложи Хю и ѝ сипа чаша малцово уиски от ръбатата гарафа, която държеше в кабинета си. – Напоследък все по-често се озовавам тук. Единствено тук намирам малко спокойствие. Строго забранено за кучета и евакуирани.
Той се усмихна и добави:
– Тревожа се за теб.
– И аз си се тревожа.
– Голяма касапница ли е?
– Ужасна. Но вярвам, че така трябва. Мисля, че постъпваме правилно.
– Справедлива война? Нали знаеш, че повечето близки на семейство Коул са все още в Европа? Господин Коул ми разказа ужасяващи неща, които се случват на евреите. Струва ми се, че тук никой не иска и да знае за това. Както и да е – той вдигна чаша и се опита да прозвучи бодро. – До дъно. Наздраве за края.
* * *
Тръгна си по тъмно и Хю я изпрати до гарата.
– Боя се, че нямам бензин. Трябваше да тръгнеш по-рано – рече виновно той. Имаше голям фенер и нямаше кой да му крещи да го изгаси. – Едва ли ще привлека някой хенкел.
Урсула му разказа как повечето спасители изпитваха почти суеверен страх от светлини, дори по време на нападение, когато са заобиколени от горящи сгради, запалителни бомби и пламъци. Сякаш слабият лъч на едно фенерче значеше нещо.
– Имах един познат на фронта – рече Хю, – който запали клечка кибрит и бум, един немски снайперист му пръсна черепа. Добър човек беше, казваше се Робъртсън, като пекарите в селото. Не са роднини.
– Никога не говориш за това – каза Урсула.
– Ето, сега говоря. Нека ти бъде за урок, недей да вириш глава и се пази повече.
– Знам, че не го мислиш наистина.