– Напротив. Предпочитам да си страхливка вместо мъртва, мечо. Същото важи за Теди и Джими.
– И това не го мислиш.
– Напротив, мисля го. А, пристигнахме, в тази тъмница човек може да подмине гарата, без да я види. Съмнявам се влакът да дойде навреме, ако изобщо дойде. О, виж, това не е ли Фред? Добър вечер, Фред.
– Господин Тод, госпожице Тод. Само да ви кажа, че този е последният влак за тази вечер – рече Фред Смит, който отдавна се беше издигнал от огняр до машинист.
– Силно казано „влак“ – отбеляза Урсула, тъй като пред тях имаше само един локомотив.
Фред се обърна към релсите, сякаш търсеше изчезналите вагони.
– А, да, ами... Последно са видени да висят от Уотърлу Бридж. Дълга история.
Очевидно нямаше желание да влиза в подробности. Урсула се зачуди защо локомотивът е тук без вагоните, но не посмя да попита.
– Значи няма да мога да се прибера тази вечер – каза тя.
– Ами аз трябва да закарам локомотива обратно в града, имам и огняр, ето го, стария Уили, така че ако се качите, госпожице Тод, мисля, че мога да ви закарам.
– Наистина ли?
– Няма да е чисто като на възглавничките, но ако искате...
– О, да.
Локомотивът пухтеше нетърпеливо, така че Урсула прегърна Хю набързо, покатери се вътре и се настани на мястото на огняря.
– Нали ще внимаваш, мечо? – попита Хю и повиши глас да го чуе през съскането на парата: – Обещаваш ли ми?
– Обещавам – извика тя. – Доскоро!
Напразно се обърна да му помаха, беше толкова тъмно, че нищо не се виждаше. Изведнъж се почувства виновна, че беше участвала в буйната игра на криеница на момчетата след вечеря, вместо да си тръгне по светло. Сега баща ѝ трябваше да върви в тъмното съвсем сам. (Изведнъж се сети за горката Анджела, колко отдавна беше.) Хю бързо изчезна в тъмнината и пушека.
– Доста е вълнуващо – каза на Фред тя. Не ѝ мина през ума, че вижда баща си за последен път.
* * *
Да, беше вълнуващо, но и малко страшничко. Локомотивът бе грамаден метален звяр, който ревеше в тъмното със съживената необуздана сила на машина. Трепереше и се тресеше, сякаш се опитваше да я изтръгне от вътрешността си. Урсула никога преди не се беше замисляла какво се случва в кабината на локомотива. Представяше си, ако изобщо си бе представяла нещо, сравнително спокойно място – машинистът следи релсите отпред, а огнярят бодро хвърля въглища. Оказа се обаче, че там цари непрекъсната активност, безспирни съвещания между огняря и машиниста относно наклона и налягането, трескаво риене или внезапно затваряне, непрекъснат силен шум, почти непоносима жега, ужасни сажди, които металните платки, сложени с цел да закриват светлината, не успяваха да уловят. Беше невероятно горещо.
– По-горещо и от ада – каза Фред.
Въпреки военновременните ограничения на скоростта, струваше ѝ се, че се движат поне два пъти по-бързо, отколкото когато пътуваше в някой вагон („на възглавничките“, трябваше да запомни този израз за Теди, който може да беше пилот, но все още не се беше отказал от детската си мечта да стане машинист).
* * *
С приближаването към Лондон видяха заревото на пожарите на изток и чуваха далечния тътен на оръдията, но над разпределителната гара беше надвиснала зловеща тишина. Намалиха, спряха и изведнъж, слава богу, всичко замлъкна.
– Заповядайте. – Фред ѝ помогна да слезе. – Отново у дома. Е, не съвсем, боя се. – Огледа се смутено. – Бих ви изпратил, но трябва да прибера локомотива. Ще се оправите ли сама от тук нататък?
Намираха се сред нищото: релси, стрелки и зловещите сенки на локомотивите.
– В Мерилебън е паднала бомба. Ние сме зад Кингс Крос – рече той, сякаш беше прочел мислите ѝ. Включи слабо фенерче, което освети едва половин метър пред краката им. – Трябва да внимаваме. Тук е една от главните мишени.
– Ще се оправя – отвърна тя с пресилена бодрост. – Изобщо не ме мисли и много ти благодаря. Лека нощ, Фред.
Пое решително напред и веднага се спъна в една релса, удари си коляното в твърдите остри камъни на насипа и извика изплашено.
– Внимателно, госпожице Тод! – Фред ѝ помогна да се изправи. – Явно няма да се оправите в тъмното. Ще ви заведа до входа.
Хвана я под ръка и тръгна, направляваше я сякаш бяха на неделна разходка край Темза. Урсула си спомни колко го харесваше като малка. Сигурно нямаше да е трудно пак да си падне по него.
Стигнаха до голяма дървена порта, в която той отвори малка врата.
– Мисля, че вече се ориентирах – каза тя. Нямаше никаква представа къде е, но не искаше да го притеснява повече. – Още веднъж благодаря, сигурно ще се видим следващия път, като дойда до Фокс Корнър.
– Едва ли, утре започвам към спомагателната противопожарна служба. Има предостатъчно старчета като Уили, които да карат влаковете.