– Нали? – потвърди ентусиазирано господин Симс. Навярно на всички им беше ясно колко е странно, че се възхищават на „гледката“, при условие че много добре осъзнават какво означава тя. – Все едно боговете са си организирали шумно празненство.
– На което бих предпочела да не ме бяха канили – отвърна госпожица Улф.
Познато страховито свистене ги накара да залегнат, бомбите избухнаха на известно разстояние, не видяха къде са паднали, макар да чуха експлозията. На Урсула ѝ се струваше някак странна мисълта, че над тях се намират германски бомбардировачи, управлявани от мъже, които бяха, малко или много, точно като Теди. Не бяха зли, просто правеха онова, което родината изискваше от тях. Истинското зло беше войната, не хората. Макар че за Хитлер беше готова да направи изключение.
– О, да – каза госпожица Улф, – мисля, че той е просто луд.
В този момент край тях прелетя запалителна бомба, която стовари шумния си товар точно върху покрива на министерството. Запалителното вещество пукаше и искреше, двама от доброволците се втурнаха с ръчни помпи. Госпожица Улф грабна кофа пясък и ги изпревари. („Доста бърза бабишкера“, бе отбелязал господин Бълок по неин адрес.)
* * *
– Ами ако това е последната нощ на света? – обади се познат глас.
– А, господин Дъркин, успяхте да дойдете все пак – рече добродушно господин Симс. – Нали не сте имали проблеми с охраната?
– Не, не, мъжът на входа беше предупреден, че ме очакват – отвърна господин Дъркин самодоволно.
– Някой остана ли да дежури долу? – измърмори госпожица Улф.
Урсула изведнъж почувства непреодолимо желание да поправи господин Дъркин.
– „Ами ако това сега е последната нощ на света?“85 Ударението пада върху думата „сега“, не мислите ли? Кара ни да се чувстваме сякаш сме в центъра на събитията, което си е точно така, а не просто наблюдатели на някаква абстрактна идея. Това е то, краят точно сега, без повече заобикалки.
– Божичко, толкова шум за една думичка – отвърна господин Дъркин раздразнено. – Както и да е, благодаря за поправката.
Урсула смяташе, че една дума може да е от огромно значение. Ако имаше поет, който е внимавал за всяка дума, то това бе Дън. Самият Дън, някога декан на „Сейнт Пол“, сега бе преместен в една невзрачна ниша в подземията на катедралата. В смъртта си той бе преживял големия лондонски пожар, но дали щеше да надживее бомбардировките? Гробницата на Уелингтън се бе оказала твърде тежка за пренасяне, така че просто я бяха зазидали. Ралф ѝ я беше показал, той бе част от нощния патрул в катедралата. Знаеше всичко за нея. Не беше чак такъв противник на традициите, както предполагаше Памела.
Когато излязоха навън в слънчевия следобед, бе попитал:
– Искаш ли да пием чай някъде?
– Не, хайде да отидем в апартамента ти и да си легнем – отвърна тя.
Така и направиха и Урсула се бе чувствала отвратително, защото не спираше да мисли за Крайтън, докато Ралф свенливо наместваше тялото си в нейното. След това ѝ се струваше някак засрамен, сякаш вече не знаеше как да се държи с нея.
– Аз съм си същата, каквато бях и преди – каза му тя.
– Само че аз не съм сигурен, че същото важи и за мен.
Помисли, че е бил девствен, но той се засмя, не бил девствен, просто бил толкова влюбен в нея, че „сега се чувствам, как да се изразя... пречистен“.
– Пречистен – удиви се Мили. – Какви са тези сантиментални глупости? Качил те е на пиедестал и Господ да му е на помощ, когато разбере, че имаш глинени крака.
– Много ти благодаря.
– Това някаква смесена метафора ли е, или просто сполучлив образ?
Разбира се, Мили винаги бе...
– Госпожице Тод?
– Простете. Бях се отнесла.
– Трябва да се връщаме – рече госпожица Улф. – Странно е как човек се чувства някак в безопасност тук горе.
– Сигурна съм, че далеч не сме в безопасност.
И беше права, само след няколко дни „Шел-Мекс“ бе почти изцяло разрушена от пряко попадение.
* * *
С госпожица Улф дежуряха в апартамента ѝ. Седяха до големия ъглов прозорец, пиеха чай и ядяха бисквити почти като две обикновени жени, решили да прекарат вечерта заедно, ако не беше непрестанният тътен на противовъздушната артилерия. Оказа се, че малкото име на госпожица Улф е Доркас (което никога не била харесвала), а годеникът ѝ е загинал в Голямата война.
– Продължавам да я наричам така – рече тя, – а тази всъщност е още по-голяма. Поне този път правото е на наша страна, надявам се.
Госпожица Улф вярваше във войната, но религиозната ѝ вяра бе започнала да се „разклаща“ от началото на бомбардировките.
– Въпреки това трябва да се държим за доброто и правдата. Но всичко изглежда толкова нелогично. Човек започва да се съмнява в божественото предопределение.