– По-скоро бъркотия, отколкото предопределение – съгласи се Урсула.
– А и горките германци, едва ли толкова от тях са искали войната. Разбира се, човек не трябва да говори такива неща в присъствието на хора като господин Бълок. Но ако ние бяхме загубили предишната война и бяхме натоварени с огромни дългове точно когато световната икономика се срина, може би и ние щяхме да сме като прахан в очакване на искрица. А наоколо има предостатъчно хора, които си играят с огъня, например онзи Мозли86. Още чай, миличка?
– Така е – отвърна Урсула, – но те все пак се опитват да ни убият, нали?
И сякаш в потвърждение на думите ѝ в този миг навън се чу свистене и двете се хвърлила зад канапето. Едва ли щеше да ги спаси, но само преди две нощи бяха извадили една жена невредима под обърнато канапе в иначе почти изцяло разрушена къща. Взривът разтресе стафордширските канички за мляко във формата на крава върху бюфета, но нямаше съмнение, че бомбата е паднала извън техния район. Напоследък имаха набито ухо за бомбите.
Бяха потиснати, тъй като господин Палмър, банковият управител, беше загинал при избухването на бомба със закъснител. Взривната вълна го беше захвърлила на известно разстояние и го намериха затиснат от метална рамка на легло. Беше без очила, но изглеждаше сравнително невредим. „Има ли пулс?“, бе попитала госпожица Улф, макар че това беше в нейната област, но после Урсула се бе досетила, че възрастната жена е твърде разстроена. „Друго е, като го познаваш – бе казала тя и бе погалила нежно господин Палмър по лицето. – Къде ли са му очилата? Някак си не изглежда нормално без тях, нали?“ Урсула не намери пулс. „Да го преместим ли?“ Хвана раменете, а госпожица Улф глезените и в този момент господин Палмър се бе разцепил на две като коледна конфета.
* * *
– Да сложа да заври още вода? – предложи госпожица Улф.
Урсула ѝ разказваше забавни случки с Джими и Теди като деца, за да я поразведри. Не си направи труда да споменава Морис. Госпожица Улф много обичаше деца, това било най-голямата ѝ болка, че си нямала свои.
– Може би ако Ричард не беше загинал... Но човек не може все назад да гледа, трябва да гледа напред. Миналото няма да се върне. Какво беше казал Хераклит? Човек не може да стъпи два пъти в една и съща река?
– Горе-долу. Може би по-точно би било да се каже, че в същата река можеш да стъпиш, само че водата ще е друга.
– Толкова сте умна – каза госпожица Улф. – Не пропилявайте живота си. Ако оцелеете.
Урсула се беше видяла с Джими преди няколко седмици. Беше дошъл в Лондон за два дни отпуск и остана да спи на канапето им в Кенсингтън.
– Малкият ти брат е станал красавец – каза Мили.
Тя бе склонна да смята всички мъже за красиви, всеки по свой си начин. Предложи да излязат да се позабавляват в града и Джими с готовност се съгласи. Достатъчно дълго бил стоял затворен.
Джими от малък умееше да се забавлява. За малко обаче да прекарат нощта у дома, тъй като на Странд имаше неизбухнала бомба, така че се шмугнаха в хотел „Чаринг Крос“.
– Какво? – бе попитала Мили, докато се настаняваха.
– Какво какво?
– Пак си с онова изражение на лицето, сякаш се опитваш да си спомниш нещо.
– Или да го забравиш – добави Джими.
– Нищо – отвърна Урсула.
Наистина нямаше нищо, просто някакво потрепване, размърдване в паметта. Само някакви глупави дреболии, херинга на рафта в килера, стая със зелен балатум, старомоден обръч, търкалящ се безшумно до нея. Мимолетни образи, които винаги се изплъзваха.
Урсула отскочи до тоалетната и там завари едно разплакано момиче. Беше с тежък грим и тушът за очи беше потекъл на малки вадички по бузите. Урсула я беше забелязала в бара, там седеше с по-възрастен от нея мъж, „голям мазник“, по мнение на Мили. Отблизо момичето изглеждаше доста по-младо. Урсула ѝ помогна да си оправи грима, попи сълзите ѝ, но не полюбопитства каква е причината за тях.
– Заради Ники е – каза си момичето, – такъв негодник е. Вашият младеж изглежда прекрасно, искате ли да направим четворка? Мога да ни вкарам в „Риц“, в бар „Риволи“, пазачът на входа ми е познат.
– Ами, младежът ми е брат, така че...
– Шегувам се! – Момичето я сръга в ребрата и се засмя. – Не се бой, няма да ви го взема.
Предложи ѝ цигара, но Урсула отказа. Златната табакера изглеждаше доста скъпа.
– Подарък – обясни момичето.
Затвори я и ѝ я подаде. Отпред имаше фина гравюра на боен кораб, под който пишеше „Ютланд“. Урсула беше сигурна, че ако я отвори отново, ще види инициалите „А“ и „К“, преплетени от вътрешната страна на капака, Александър Крайтън. Протегна инстинктивно ръка да я вземе, но момичето я дръпна обратно.