Тя бе пристигнала от Калифорния само няколко дни преди смъртта на Хю. Беше летяла, трябваше да ѝ се признае, с изтощителен полет на ПанАм от Ню Йорк до Лисабон, а оттам до Бристол. „Видях два немски изтребителя от прозореца – твърдеше Изи. – Помислих си, че ще ни нападнат.“ Била решила, че като англичанка за нея е срамно да чака края на войната сред портокаловите горички. Мързелуването не било за нея (макар че, ако питаха Урсула, точно за Изи си беше). Надявала се, подобно на прочутия си съпруг драматург, да бъде потърсена да пише сценарии за филмовата индустрия, но получила само едно предложение за някаква „глупава“ историческа драма, която била изоставена още преди да стигне до снимки. Урсула остана с впечатлението, че сценарият на Изи не е бил на нужното равнище („твърде остроумен“). Тя обаче продължаваше с Огъстъс, „Огъстъс отива на война“, „Огъстъс на спасителна мисия“ и така нататък. Освен това там прочутият драматург бил заобиколен от изгряващи холивудски звезди и се бил оказал достатъчно повърхностен, че да ги намира привлекателни. „Истината е, че просто се отегчихме един от друг – каза тя. – Рано или късно така става с всички двойки, неизбежно е.“
Именно Изи бе намерила Хю. „Беше в шезлонга на поляната“. Ракитовите мебели отдавна бяха прогнили и ги бяха сменили. Хю бе неприятно изненадан от появата на шезлонгите. Той би предпочел да си пие бирата на плетения стол. Ей такива непоследователни мисли прелитаха из ума на Урсула. По-лесни за преглъщане от неоспоримия факт, че Хю е мъртъв. „Мислех, че е задрямал – обясни Силви. – Затова реших да не го безпокоя. Сърдечен удар, така каза докторът.“ „Изглеждаше спокоен – добави Изи. – Сякаш е нямал нищо против да си отиде.“ Урсула бе на мнение, че сигурно е имал доста против, но какво от това?
С майка си почти нямаше за какво да говори. Силви седеше като на тръни. „Не ме свърта на едно място“, оплака се тя. Беше се наметнала с една стара жилетка на Хю и постоянно повтаряше, че ѝ е студено. Госпожица Улф щеше да знае как да ѝ помогне. Може би с топъл подсладен чай и няколко мили думи, но нито Урсула, нито Изи имаха желание да ги изрекат. Урсула усещаше, че се държат отмъстително, но и те бяха съкрушени от скръб.
– Ще поостана с нея – каза след погребението Изи.
Според Урсула идеята беше ужасна и тя се зачуди дали Изи не иска просто да избяга от бомбардировките.
– В такъв случай гледайте да се снабдите с купони за храна – обади се Бриджит. – Не е редно да ни подяждате.
Бриджит бе много разстроена от смъртта на Хю. Урсула я беше заварила да плаче в килера. „Много съжалявам“, каза ѝ, сякаш не тя, а Бриджит бе загубила баща си. Бриджит избърса сълзите си и отвърна: „Трябва да приготвя вечерята“.
Самата Урсула остана само два дни и повечето време прекара в разчистване на вещите на Хю заедно с Бриджит. („Аз не мога – бе заявила Силви. – Просто не мога.“ „Нито пък аз“, обади се Изи. „В такъв случай оставаме ние двете“, каза на Урсула Бриджит.) Дрехите на Хю бяха толкова истински, че изглеждаше немислимо мъжът, който ги бе носил, да не съществува. Урсула извади един костюм от гардероба и го премери на око. Ако Бриджит не беше го измъкнала от ръцете ѝ с думите: „Костюмът е хубав, някой със сигурност ще му се зарадва“, сигурно щеше да се сгуши в гардероба да чака смъртта там. Добре, че чувствата на Бриджит вече бяха заровени надълбоко. Ето това беше проявена твърдост пред лицето на трагедията. Баща ѝ със сигурност щеше да се зарадва.
Опаковаха дрехите на Хю с кафява хартия и канап, а млекарят ги натовари на каруцата си и ги закара в Женската доброволческа служба.
Изи не беше на себе си от скръб. Влачеше се след Урсула в опити да възкреси Хю от спомените си. Всички това правим, мислеше си Урсула, толкова бе невъзможно да се приеме, че си е отишъл завинаги, че всички се мъчеха да го възстановят от нищото. Най-вече Изи.
– Не си спомням какво бе последното, което ми каза – оплакваше се Изи. – Нито пък какво съм му казала аз.
– Няма никакво значение – отвърна уморено Урсула.
На кого се полагаше повече скръб в крайна сметка, на дъщерята или на сестрата? После обаче се сети за Теди.
Урсула се опита да си спомни какви са били нейните последни думи към баща ѝ. Едно безгрижно „Доскоро“ като че ли. Каква безкрайна ирония.
– Човек никога не знае кога ще е за последно – каза на Изи тя.
Думите ѝ прозвучаха изтъркано дори за собствените ѝ уши. Нагледала се бе на толкова много чужда скръб, че вече сякаш не бе в състояние да почувства нищо. Като се изключи онзи единствен миг, когато държеше костюма на баща си (мислеше за него – колкото и смешно да звучеше – като за „мига пред гардероба“), тя бе прибрала смъртта на Хю надълбоко, в тихо кътче, откъдето щеше да я извади и преосмисли по-късно. Може би когато всички престанеха да говорят.