* * *
Силви се отдалечи бавно, за да намери дискретно място, където да нахрани Теди. Отгледаните в хубави къщи в Мейфеър момичета като цяло не се криеха из храстите да кърмят. Наистина бе като ирландска селянка. С умиление си спомни за плажното бунгало в Корнуол. Докато най-сетне намери подходящо място в подножието на един плет, Теди вече виеше от глад и размахваше малки боксьорски юмручета срещу този несправедлив свят. Точно се бе поуспокоил на гърдата ѝ, тя вдигна поглед и видя Джордж Глоувър да излиза от дърветата в другия край на нивата. Той също я видя и се спря като подплашен елен. За миг остана вцепенен, после свали шапката си и извика:
– Още е горещо, госпожо.
– Така е, наистина – отвърна бодро Силви, после проследи как Джордж Глоувър се забързва към портата от пет хоризонтално наредени греди и я прескача като състезателен кон.
* * *
От безопасно разстояние погледаха как огромната жетварка поглъща лакомо пшеницата.
– Хипнотизиращо нали? – каза Бриджит.
Наскоро бе научила думата. Силви извади красивия си златен джобен часовник, на който Памела отдавна беше хвърлила око.
– Господи, вижте колко късно е станало – призова тя, но никой не го направи. – Трябва да се прибираме.
Джордж Глоувър им подвикна и се затича към тях през нивата. Носеше нещо в шапката си. Две зайчета.
– О!
Памела едва не заплака от вълнение.
– Зайчета – каза Джордж. – Сгушени насред нивата. Майка им я няма. Ще ги вземете ли? За всяка по едно.
По пътя към дома Памела носеше и двете зайчета в престилката си, държеше я гордо пред себе си, както Бриджит подноса с чай.
* * *
– Я ги виж само – възкликна Хю, когато влязоха изтощени през портата в градината. – Позлатени от слънчевите лъчи. Приличате на истински селянки.
– Боя се, че сме по-скоро червени, отколкото позлатени – отвърна унило Силви.
Градинарят работеше. Наричаха го Стария Том. („Все едно е котарак – казваше Силви. – Дали някога са му казвали Младия Том?“) Работеше шест дни в седмицата, като разпределяше времето си между тях и съседите им. Въпросните съседи, семейство Коул, се обръщаха към него с „господин Риджли“. Трудно беше да се каже кое предпочита. Къщата на семейство Коул много приличаше на тази на семейство Тод, а подобно на Хю, господин Коул също беше банкер.
– Евреин – каза Силви така, както произнасяше и „католик“ – заинтригувано, но и някак разтревожено от тази странност.
– Не мисля, че упражняват вярата – отвърна Хю.
Урсула се зачуди как ли се упражнява вяра. Памела трябваше да упражнява гамите на пианото всеки ден преди вечеря, само че дрънкането ѝ не беше особено приятно за ухото.
Господин Коул бил роден с друго име, поне по думите на най-големия му син Саймън, но то било твърде трудно за произнасяне. Средният син Даниъл беше от компанията на Морис, защото макар възрастните да не бяха приятели, децата се познаваха. Саймън, според Морис „зубрач“, идваше всеки понеделник вечер да му помага по математика. Силви не беше съвсем сигурна как да му се отблагодари за това неприятно задължение, очевидно това, че е евреин, я объркваше.
– Притеснявам се да не му дам нещо, което да го обиди – разсъждаваше на глас тя. – Ако му дам пари, може да решат, че го правя заради прочутата им алчност. Ако му дам бонбони, може да не му е позволено да ги яде.
– Те не са вярващи – повтори Хю. – Не съблюдават религиозните закони.
– Бенджамин е много съблюдателен – обади се Памела. – Вчера намери гнездо на кос.
Тя хвърли на Морис изпепеляващ поглед. Той ги беше заварил да се любуват на красивите яйца, сини с кафяви точици, след това ги грабна и ги строши на един камък. За него това беше много забавно. Памела бе хвърлила (сравнително) малък камък по него и го беше уцелила по главата. „Така ти се пада – каза тя. – Да видиш хубаво ли е да ти строшат черупката?“ Затова сега той се разхождаше с дълбока рана и синина на слепоочието. На въпроса на Силви какво се е случило, Морис отвърна кратко: „Паднах“.
Разбира се, характерът му беше такъв, че с радост би издал Памела, но така щеше да се разбере за първоначалното злодеяние и Силви щеше да го накаже за строшаването на яйцата. Силви ги учеше да „уважават“ природата, не да я унищожават, но – уви – уважението не бе по силите на Морис.