– Там е работата... – тъкмо казваше Изи.
– Моля те – прекъсна я Урсула. – Имам ужасно главоболие.
* * *
Урсула събираше яйцата от полозите, когато Изи се промуши в кокошарника. Кокошките се разкудкудякаха разтревожено, изглежда, им липсваше вниманието на Силви, мама-квачка.
– Там е работата – започна Изи, – че трябва да ти кажа нещо.
– Така ли? – отвърна Урсула, загледана в една разхлопана кокошка.
– Някога имах бебе.
– Какво?
– Аз съм майка – натърти Изи, очевидно поддала се на изкушението да звучи драматично.
– Родила си в Калифорния?
– Не, не – засмя се тя. – Преди години. Самата аз бях още дете. На шестнайсет. Родих го в Германия, заточена бях в чужбина, в немилост, както можеш да си представиш. Момче.
– В Германия? И си го дала за осиновяване?
– Да. Е, по-скоро го подарих. За всичко се погрижи Хю, не се съмнявам, че е намерил добро семейство. Но по този начин се превърна в заложник на съдбата, нали? Горкият Хю, по онова време беше толкова непоклатим, а майка ми отказваше изобщо да се занимава с това. Точно там е работата обаче, той сигурно е знаел името, адреса им.
Кокошките вдигаха ужасна врява.
– Дай да излезем оттук – каза Урсула.
– Все си мислех – започна Изи, хвана я под ръка и я поведе по моравата, – че един ден ще поговоря с Хю за това какво е направил с бебето, и евентуално ще се опитам да го намеря. Сина ми – добави тя, сякаш за пръв път изричаше думата. По лицето ѝ потекоха сълзи. Като никога изглеждаше искрено развълнувана. – А сега Хю го няма и никога няма да намеря бебето. Макар че той вече не е бебе, на твоята възраст е.
– Моята? – възкликна Урсула.
– Да, само че сега е наш враг. Може да е някъде горе в небето – и двете неволно вдигнаха поглед към синьото есенно небе, по което не се виждаше нито английски, нито вражески самолет – или на фронта. Може да е мъртъв или пък да загине, ако тази отвратителна война не свърши скоро. – Изи се разплака. – Господи, може да е възпитан в еврейска вяра. Хю не беше антисемит, даже обратното, много близък приятел беше със... със съседа ви. Как се казваше?
– Господин Коул.
– Нали знаеш какво правят с евреите в Германия?
– Господи! – Силви се появи изневиделица като злата фея. – За какво е цялата драма?
– Трябва да се върнеш с мен в Лондон – каза на Изи Урсула. В сравнение със Силви, бомбите на Луфтвафе щяха да са далеч по-малко предизвикателство.
Ноември 1940 година
Госпожица Улф им изнасяше рецитал на пианото.
– Малко Бетовен. Не съм Майра Хес, но реших, че ще ни се отрази добре.
И за двете имаше право. Господин Армитидж, оперният певец, я попита дали би могла да му акомпанира да изпее „Nonpiù andrai“ от „Сватбата на Фигаро“, а госпожица Улф, която бе в добро разположение на духа, се съгласи да опита. Изпълнението бе вълнуващо („изненадващо жизнено“ по преценка на госпожица Улф) и никой не се възпротиви, когато господин Бълок (съвсем очаквано) и господин Симс (доста изненадващо) се присъединиха със своята нецензурна версия.
– Тази я знам! – извика Стела, което беше вярно за мелодията, но не и за текста, който в нейния случай се изчерпваше с „та-ра-ра-рам, та-ра-рам, та-ра-рам рам-рам-рам“.
Неотдавна към техния пост бяха зачислени още двама доброволци. Първият, господин Емзли, беше бакалин и идваше от друг пост, след като бомбите го бяха прогонили последователно от дома, магазина и сектора му. Подобно на господин Симс и господин Палмър, той беше ветеран от предишната война. Второто попълнение беше доста по-странно. Стела беше една от „хористките“ на господин Бълок и бе признала (без да я питат), че е „стриптийз актриса“, на което господин Армитидж, оперният певец, бе отвърнал: „Тук всички сме хора на изкуството, миличка“.
– Ама че педераст – измърмори господин Бълок, – да го пратят в армията и ще се оправи.
– Съмнявам се – отвърна госпожица Улф.
(Логичният въпрос беше защо такъв здрав мъжага като господин Бълок не беше привикан на активна служба.)
– Така значи – заключи господин Бълок, – имаме евреин, педераст и фльорца, направо може да си направим вариете.
– Именно липсата на толерантност ни е докарала дотук, господин Бълок – укори го кротко госпожица Улф.
Всички бяха станали доста раздразнителни – дори и госпожица Улф – след смъртта на господин Палмър. Най-добре щеше да е да оставят яда си за след войната, помисли си Урсула. Не беше само заради смъртта на господин Палмър, разбира се, а и заради недоспиването и нестихващите бомбардировки. Колко дълго можеха да продължат германците? До безкрай?