Шумотевицата вече беше започнала. Грохотът на противовъздушните оръдия, монотонното, неравно бръмчене на моторите на самолетите, от което ѝ ставаше лошо. Стрелбата, прожекторите, които протягаха търсещи пръсти в небето, безмълвното очакване на ужаса набързо прогонваха мислите за поезия.
Докато стигнат до мястото на произшествието, всички бяха вече там, хората за газта и водата, отрядът за обезвреждане на бомби, спасителите, няколко мъже с носилки, камионетката на моргата (която през деня разкарваше хляб). По улицата бяха опънати преплетени пожарникарски маркучи, тъй като на съседната пряка една сграда гореше. На Урсула ѝ се стори, че мярна Фред Смит, пламъците за миг осветиха лицето му, но после реши, че си е въобразила.
Както винаги, спасителите внимаваха много с фенерчетата и лампите, макар че пожарът грееше ослепително зад тях. В същото време те до един бяха лапнали запалени цигари, независимо че подаването на газ още не беше спряно, а и присъствието на отряда за обезвреждане на бомби подсказваше, че има неизбухнала бомба наблизо.
Всички се стараеха да се справят с най-належащото („понякога се налага“) и нехаеха за надвисналата опасност. Или пък на някои хора (и Урсула се запита дали и тя не спада към тях) просто им беше все едно.
Преследваше я някакво неприятно чувство, може би предчувствие, че тази нощ нещата няма да се развият добре.
– Заради Бах е – успокояваше я госпожица Улф, – малко разбуни духовете.
Изглежда, улицата преминаваше през два сектора и няколко души се препираха кой да поеме ръководството на спасителната операция. Госпожица Улф не се присъедини към тяхната дребна свада, а направо заяви, че те също трябва да се включат и да помогнат, независимо какво говорят останалите.
– Значи ще сме нарушители – каза доволно господин Бълок.
– Не съвсем – отвърна госпожица Улф.
Дори и тази част от улицата, която не гореше, беше почти напълно разрушена и киселата миризма на натрошени на прах тухли и кордит веднага полепна по дробовете им. Урсула се мъчеше да си представи поляната в горичката във Фокс Корнър. Цъфнал лен и ралица, мак, плюскавиче и лайкучка. Ароматът на прясно окосена трева и свежестта на летния дъжд. Това беше нова тактика за отвличане на вниманието от отвратителната воня. („Действа ли?“, бе я попитал заинтригувано господин Емзли. „Не съвсем“, бе отвърнала тя.)
– Аз си мислех за парфюма на майка ми – каза госпожица Улф, – „Априлски виолетки“. За съжаление, сега като се сетя за нея, веднага ми идват на ума и бомбардировките.
Урсула предложи на господин Емзли ментов бонбон.
– Помага малко.
Посрещна ги зловеща картина, разхвърляни обезобразени тела, някои от тях само торсове без крайници като манекени от шивашко ателие, дрехите им бяха отвени от взривната вълна. Урсула се сети за манекените, които бяха видели с Ралф на Оксфорд Стрийт пред „Джон Люис“. Един от доброволците с носилка поради липса на живи пострадали събираше крайници – ръце и крака, стърчащи от отломките. Изглеждаше сякаш възнамерява после да съшие мъртъвците. Някой дали го правеше? Дали в моргата се опитваха да намерят кой крайник на кого е? От някои хора обаче не беше останало нищо за събиране, двама спасители ринеха с лопати купчина плът в кофи, друг изстъргваше някакво петно от стената с телена четка.
Урсула се запита дали познава някой от жертвите. Апартаментът им във Филимор Гардънс беше съвсем близо. Може би се беше разминавала с някои от тях сутрин на път за работа или пък беше разменяла по някоя дума в бакалията или месарницата.
– Изглежда, има доста, за които не се знае нищо – каза госпожица Улф. Беше говорила с мъжа, поел ръководството на спасителните действия, който бил доволен, че най-сетне може да размени две думи с човек с поне малко здрав разум. – Добрата новина е, че вече не сме нарушители.
Един етаж над мъжа с телената четка (макар че реално таван нямаше) висеше рокля върху корниз за картини. Урсула беше установила, че я разстройват повече тези малки следи от домашен уют – чайник върху печката, наредена за вечеря маса, – отколкото всеобщата разруха и мръсотия. Тя се вгледа по-внимателно в роклята и осъзна, че е облечена върху жена, чиято глава и крака бяха откъснати. Взривната вълна беше способна на какви ли не извратени шеги. Жената сякаш се беше сляла със стената. Пламъците на пожара бяха толкова ярки, че Урсула успя да различи малка брошка на роклята. Черна котка с изкуствен диамант за око.
Тя пое по отломките, които мърдаха под краката ѝ. Най-отгоре на купчината беше просната една жена, която отдалеч приличаше на парцалена кукла. Изглеждаше сякаш бе вдигната във въздуха и после пусната от високо и сигурно точно така бе станало. Урсула се опита да извика мъжа с носилката, но точно в този момент над тях минаваха поредните бомбардировачи и сред тътена никой не я чу.