Жената беше посивяла от прах и беше трудно да се определи възрастта ѝ. Имаше ужасяващо изгаряне на ръката. Урсула затършува из аптечката за първа помощ и намаза изгарянето с мехлем. Не знаеше защо го направи, жената изглеждаше твърде тежко ранена, за да бъде излекувана с мехлем за изгаряния. Съжали, че не носеше вода, устните на жената изглеждаха болезнено сухи. Изведнъж тя отвори тъмните си очи с бледи и издължени от праха мигли, опита се да каже нещо, но гласът ѝ беше толкова дрезгав от прахоляка, че Урсула не можа да я разбере. Дали не беше чужденка?
– Какво? – попита Урсула, струваше ѝ се, че жената е на прага на смъртта.
– Бебето – изграчи тя, – къде е бебето?
– Бебе?
Урсула се огледа. Не виждаше никакво бебе. Можеше да е къде ли не сред развалините.
– Името му – прошепна едва чуто жената, макар да полагаше неимоверно усилие да говори ясно – е Емил.
– Емил?
Жената кимна едва забележимо. Урсула се огледа отново. Обърна се да попита колко е голямо бебето, но главата на жената бе клюмнала безжизнено. Урсула установи, че няма пулс. Остави я и тръгна да търси живите.
* * *
– Можете ли да занесете на господин Емзли таблетка морфин? – попита госпожица Улф. И двете чуваха някаква жена да крещи и ругае като хамалин. – За жената, която вдига врява.
Основно правило беше, че колкото повече врява вдига някой, толкова по-малка е вероятността да умре. А пострадалата звучеше, сякаш има сили сама да се измъкне изпод развалините и да обиколи Кенсингтън Гардънс.
Господин Емзли беше в мазето на къщата, наложи се двама мъже от спасителния отряд да я спуснат и след това да пропълзи през изпочупените дъски и тухли. Урсула си даваше сметка, че точно на тях се крепи цялата къща. Намери господин Емзли проснат на земята до някаква жена. Тя беше затрупана от кръста надолу, но беше в съзнание и не спираше да ругае.
– Скоро ще ви измъкнем оттук – говореше ѝ господин Емзли. – Ще изпиете един хубав чай, а? Какво ще кажете? Добре звучи, нали? Аз самият с радост бих изпил един. А ето я и госпожица Тод с нещо срещу болката.
Урсула му подаде малката таблетка морфин. Явно много го биваше да успокоява хората, трудно беше човек да си го представи с бакалска престилка как тегли захар и реже буци масло.
Една от стените на мазето беше затрупана с чували пясък, но повечето се беше разпилял от експлозията и за миг Урсула се озова на някакъв плаж незнайно къде, до нея вятърът търкаляше обръч, по небето крещяха чайки, после пак се върна в мазето. Май недоспиването си казваше думата.
– Мамка му, крайно време беше! – отвърна жената и пое морфина лакомо. – Ще рече човек, че сте на следобедно празненство, да му се не види.
Пострадалата беше млада и Урсула с изненада си даде сметка, че ѝ се струва позната. Стискаше дамската си чанта, голяма и черна, сякаш благодарение на нея се задържаше на повърхността на морето от изпотрошени дъски.
– Да ви се намира случайно цигара?
С известно усилие поради ограниченото пространство, в което се намираха, господин Емзли измъкна от джоба си смачкан пакет „Плейърс“ и после, още по-трудно, извади кутия кибрит. Момичето забарабани нетърпеливо с пръсти по кожената чанта.
– А, заникъде не бързам – подхвърли саркастично тя. След като дръпна дълбоко от цигарата, добави: – Съжалявам. Този endroit ми лази по нервите.
– Рене? – възкликна Урсула.
– Ти коя си? – отвърна момичето с предишния груб тон.
– Запознахме се в тоалетната на хотел „Чаринг Крос“ преди две седмици.
– Май ме бъркаш с друга. Често ми се случва. Явно имам много характерно лице.
Дръпна пак от цигарата, после издиша бавно и с наслада.
– Да имате още от тези хапченца? Сигурна съм, че на черно вадят добра цена.
Звучеше замаяно, явно морфинът започваше да действа, после цигарата падна от пръстите ѝ и Рене забели очи. Започна да се гърчи. Господин Емзли я хвана за ръката.
Урсула се обърна към него и мярна цветна репродукция на „Балончета“ на Миле, увесена на парче тиксо от един от чувалите с пясък зад него. Не харесваше тази картина, не харесваше никой от прерафаелитите с техните оклюмали като дрогирани жени. Но сега не беше моментът да споделя мнението си за изкуството. Вече изпитваше почти безразличие към смъртта. Крехката ѝ душа се бе втвърдила. (Още по-добре.) Тя бе закален в огъня меч. И отново се пренесе другаде, малко трепване във времето. Слизаше по стълбище, разцъфнали глицинии, падаше от прозорец.