Господин Емзли говореше окуражително на Рене.
– Хайде, Сузи, не се предавай. Ще те извадим за нула време, ще видиш. Всички момчета помагат. И момичетата – добави той заради Урсула. Рене вече не се гърчеше, но сега бе започнала да трепери и господин Емзли, вече с по-разтревожен тон, продължи: – Хайде, Сузи, хайде, момиче, не заспивай.
– Името ѝ е Рене – настоя Урсула.
– Аз всичките ги наричам Сузи – прошепна господин Емзли. – Дъщеричката ми се казваше така. Дифтеритът я погуби, когато беше съвсем мъничка.
Рене потрепери за последно, после животът угасна в полуотворените ѝ очи.
– Отиде си – констатира тъжно господин Емзли. – Вероятно е имало вътрешен кръвоизлив.
Написа „Аргайл Роуд“ на един етикет с четливия си бакалски почерк и го върза за пръста ѝ. Урсула взе чантата от вкопчените пръсти на Рене и изтърси съдържанието ѝ.
– Личната ѝ карта.
Показа я на господин Емзли. Пишеше ясно „Рене Милър“. Той добави името върху етикета.
Докато господин Емзли се мъчеше да се извърти, за да може да излезе от мазето, Урсула извади златната табакера, която бе изпаднала заедно с пудриерата, червилото и кондомите от чантата на Рене. Не беше подарък, със сигурност е била открадната. Не можеше да си представи Рене и Крайтън в една стая, да не говорим в едно легло.
Войната наистина събираше странни хора. Сигурно я беше забърсал в някой хотел или в някой още по-изпаднал endroit. Къде ли беше научила френски? Най-вероятно знаеше само няколко думи. Със сигурност не от Крайтън, той смяташе английският за достатъчен, за да се управлява светът.
Урсула пъхна личната карта и табакерата в джоба си.
* * *
Развалините се раздвижиха зловещо, докато се опитваха да излязат заднешком от мазето (бяха се отказали от опитите си да се обърнат). Застинаха, присвити като котки, без да смеят да си поемат дъх, и останаха така сякаш цяла вечност. Когато им се стори безопасно да продължат, установиха, че след последното срутване не могат да се върнат по същия път и се наложи да потърсят друг изход, като пълзяха на четири крака през отломките.
– Съсипва ми кръста тази работа – прошепна господин Емзли.
– На мен коленете – отвърна Урсула.
Въпреки това продължиха упорито напред. Урсула се опитваше да се ободри с мисълта за препечена филийка с масло, макар че във Филимор Гардънс не беше останало масло освен ако Мили не беше излязла да се реди на опашка (което беше малко вероятно), хляб също нямаше.
Мазето приличаше на безкраен лабиринт и постепенно ѝ стана ясно защо ги нямаше хората от горните етажи, всички се бяха скрили тук долу. Очевидно бяха използвали тази част на мазето за скривалище. И сега мъртвите – мъже, жени, деца, дори и едно куче, изглеждаха сякаш са били погребани, както са си седели. Бяха напълно покрити с прах и приличаха на статуи, на вкаменелости. Напомняха ѝ за Помпей и Херкулан. Беше ги посетила по време на своята „голяма обиколка“ на Европа. Отседнала бе в Болоня, където се бе сприятелила с една американка – Кати, лудетина, с която бяха предприели бърз тур през Венеция, Флоренция, Рим и Неапол, след което Урсула бе заминала за Франция и последния етап от годината ѝ в чужбина.
В Неапол, който откровено ги изпълни с ужас, бяха наели разговорлив екскурзовод и бяха прекарали най-дългия ден в живота си из сухите, прашни руини на изгубените градове на Римската империя под лъчите на безжалостното слънце. „О, боже! – бе възкликнала Кати, докато се влачеха из безлюдния Херкулан. – Ще ми се да не си бяха правили труда да ги разкопават.“ Приятелството им бе пламнало ярко и за кратко, след което почти мигом бе угаснало, когато Урсула замина за Нанси.
„Разперих криле и се научих да летя – бе писала на Памела тя, след като си бе тръгнала от Мюнхен и тамошните си домакини, семейство Бренер. – Вече съм една доста начетена и изискана светска дама“, макар че всъщност все още бе току-що излюпено пиленце. Ако имаше нещо, което бе научила през изминалата година, то бе, че след едва изтърпяната поредица частни ученици нямаше никакво съмнение, че изобщо не иска да става учителка.
Вместо това, като се върна – с идеята да си намери работа като държавна чиновничка, – премина интензивен курс по стенография и машинопис в Уикъм, воден от господин Карвър, който по-късно бе арестуван за разголване на публично място. („Размахвал си е пишката?!“, бе възкликнал с отвращение Морис и Хю го изгони от стаята. „Инфантил – каза той, след като Морис тресна вратата и отиде в градината. – Наистина ли е готов за брак?“ Морис бе дошъл у дома да обяви годежа си с Едуина, най-голямата дъщеря на епископ. „Боже! – извика Силви. – Дано не очаква да падаме на колене и да му целуваме ръката.“ „Не ставай смешна“, отвърна Морис и Хю го нахока: „Как смееш да говориш така на майка си?“. Като цяло посещението му бе белязано от всеобщо лошо настроение.)