Всъщност господин Карвър не беше чак толкова лош. Беше голям почитател на есперанто, което навремето ѝ се струваше като абсурдна ексцентричност, но сега си мислеше, че няма да е зле да има универсален език, както някога латинският. „О, да – бе казала госпожица Улф, – общият език е прекрасна идея, само че изцяло утопична. Като повечето добри идеи.“
Урсула бе поела из Европа девствена, но като се върна, вече не беше. За това трябваше да благодари на Италия. („Е, ако човек в Италия не случи на любовник, то къде?“, бе отбелязала Мили.) Джани правеше докторантура по филология в университета в Болоня и бе необичайно мрачен и сериозен за италианец. (В любовните романи на Бриджит италианците винаги бяха привлекателни, но ненадеждни.) Джани придаде старателна тържественост на случая и направи тази важна житейска стъпка не толкова неловка, тромава и непохватна.
„Леле – бе казала Кати, – много си смела!“ Напомняше ѝ на Памела. В някои отношения, в други – не толкова, например отхвърлянето на Дарвин. Като баптистка, тя се пазеше за брака, но няколко месеца след като се върна в Чикаго, майка ѝ бе писала на Урсула, че Кати е загинала при нещастен случай с лодка. Явно беше преровила бележника на дъщеря си и бе писала на всички, един по един. Ужасно задължение. За Хю просто публикуваха обява в „Таймс“. Горката Кати се бе пазила напразно. „Гробът е хубаво, самотно място, / но кой ще те прегръща там?“90
– Госпожице Тод?
– Простете, господин Емзли. Тук е малко като в крипта, нали? Пълно с древни духове.
– Да, много бих искал да изляза, преди да се присъединя към тях.
Урсула залази предпазливо напред и коляното ѝ се притисна в нещо меко и отпуснато. Тя се дръпна рязко и си удари главата в една греда, върху тях се посипа прахоляк.
– Добре ли сте?
– Да.
– Защо спряхте?
– Момент.
Веднъж беше настъпвала тяло, познаваше мекото усещане. Щеше да се наложи да погледне, макар че Господ ѝ бе свидетел, че нямаше никакво желание. Лъчът на фенерчето освети някаква купчинка, нещо плетено и стърчаща прежда, прилепнали към земята. Приличаше на съдържанието на кошница за плетиво. Само че не беше, разбира се. Урсула отстрани най-горния пласт от плетивото, после още един, сякаш разопаковаше пакет или сваляше листата на голяма зелка. Най-накрая се показа малка, почти непокътната ръка. Сигурно това беше Емил. В такъв случай беше по-добре, че майка му е мъртва.
– Внимавайте, господин Емзли – извика тя през рамо тя, – тук има бебе, опитайте се да го заобиколите.
* * *
– Добре ли сте? – попита я госпожица Улф, когато най-сетне изпълзяха като къртици. Пожарът отсреща вече бе почти потушен и самата улица бе превзета от мрак, сажди и мръсотия. – Колко?
– Доста – отвърна Урсула.
– Лесни за изваждане?
– Трудно е да се каже. – Подаде личната карта на Рене. – Има и едно бебе в ужасен вид.
– Докараха чай – каза госпожица Улф. – Идете да си сипете.
* * *
Заедно с господин Емзли се насочиха към походната кухня и Урсула изненадано забеляза куче, което се криеше в един вход.
– Вървете, ще ви настигна – каза на господин Емзли тя. – Вземете една чаша и за мен, моля. Две бучки захар.
Беше малък невзрачен териер, скимтеше и целият трепереше. По-голямата част от сградата я нямаше, сигурно кучето беше живяло тук и навярно сега се надяваше да намери някаква сигурност или закрила или пък просто не знаеше къде другаде да отиде. Приближи се до него, но то избяга. Ама че досада, помисли си тя и се втурна след него. Накрая го настигна и го вдигна на ръце. То цялото трепереше, Урсула го прегърна и му заговори успокоително, малко както господин Емзли на Рене по-рано. Притисна лице в козината му (ужасно мръсна, но и самата тя не беше по-чиста). Беше толкова малко и безпомощно.
„Избиването на невинните“, бе казала госпожица Улф преди няколко дни, когато чуха за училище в Ийст Енд, уцелено от бомба. Но нима не бяха всички невинни? (Или всички бяха виновни?) „Онзи идиот Хитлер със сигурност не е – бе заявил Хю в последния им разговор, – всичко е заради него, цялата тази война.“ Щеше ли наистина да види баща си отново? От гърдите ѝ се изтръгна стенание и кучето зави от страх или може би от състрадание. (Членовете на семейство Тод – с изключение на Морис – приписваха на кучетата способността да изпитват човешки емоции.)