В този момент зад тях се чу оглушителен шум, кучето се опита да избяга отново и тя го стисна здраво. Обърна се и видя фасадата на горящата по-рано сграда да пада, почти цяла, тухлите се стовариха с ужасяващ грохот върху походната кухня.
* * *
Загинаха две жени от походната кухня, както и господин Емзли. Също и Тони, вестоносецът им, който тъкмо минаваше оттам с колелото, за съжаление, не достатъчно бързо. Госпожица Улф коленичи върху назъбените, изпотрошени тухли, безчувствена за болката, и хвана ръката му. Урсула клекна до нея.
– О, Антъни – прошепна госпожица Улф.
Косата ѝ се бе разпиляла от обичайния стегнат кок и ѝ придаваше налудничав вид на героиня от трагедия. Тони бе в безсъзнание с тежка черепна травма, бяха го издърпали грубо изпод падналата стена, и на Урсула ѝ се струваше, че трябва да му каже нещо окуражително, да не му показва колко разстроени са всички. Сети се, че момчето беше скаут, и му заговори колко хубаво е в планината, да си разпънеш палатка насред полянка, да чуваш ромона на близко поточе, да събереш съчки за огъня, да гледаш как мъглата се вдига сутрин, докато приготвяш закуска на огъня.
– Колко ще се забавляваш само, когато войната свърши.
– Майка ти много ще се радва, като се прибереш довечера – додаде госпожица Улф.
Тони не даваше знак да ги е чул, по лицето му бавно се разля мъртвешка бледност като мляко. Беше си отишъл.
– Господи! – изплака госпожица Улф. – Не мога да го понеса.
– Нямаме избор – отвърна Урсула, избърса с длан сополите, сълзите и мръсотията от бузите си и си помисли, че за малко ролите им щяха да бъдат разменени.
* * *
– Глупаци – извика Фред Смит ядосано, – луди ли са да сложат походната кухня там? Точно под стената.
– Не са знаели – отвърна Урсула.
– Ами да се бяха сетили.
– Ами някой можеше да им каже – избухна тя. – Например някой пожарникар.
Вече се разсъмваше, чуха сирената за отбой.
– Одеве ми се стори, че те видях, но после реших, че съм си въобразила – каза Урсула помирително.
Ясно беше, че Фред се ядосва, защото са мъртви, а не защото са глупави. На нея ѝ се струваше, че е в някакъв сън, че се отдалечава от реалността.
– Гроги съм. Трябва да поспя, иначе ще полудея. Живея зад ъгъла, извадих късмет, че не беше нашият апартамент. И че побягнах след кучето. – Един от спасителите ѝ беше дал парче въже, за да върже кучето, и тя закачи другия край на един овъглен стълб, който стърчеше от земята. Напомни ѝ за ръцете и краката, които мъжът с носилката бе събирал по-рано. – Предвид обстоятелствата най-добре да го нарека Лъки, колкото и да е изтъркано. Все пак той ме спаси. Ако не бях тръгнала след него, щях да съм седнала тук да пия чай.
– Глупаци – повтори той отново. – Да те изпратя ли до къщи?
– Да, би било чудесно – отвърна Урсула, но не го заведе „зад ъгъла“ във Филимор Гардънс, а вместо това тръгнаха уморено ръка за ръка, като деца, с подтичващото до тях куче, по Кенсингтън Хай Стрийт, която бе почти безлюдна толкова рано сутринта, като малко по-нататък се наложи да заобиколят заради запалил се газопровод.
Урсула знаеше къде отиват, неизбежно бе.
* * *
В спалнята на Изи имаше картина в рамка на стената срещу леглото. Една от оригиналните илюстрации от първата книга „Приключенията на Огъстъс“, графика на пакостник и неговото куче – ученическо кепе, Огъстъс с издута от бонбони буза и глуповато на вид кутре, което изобщо не приличаше на Джок.
Картината силно контрастираше със стаята, която Урсула помнеше, преди да бъде опразнена и мебелите да бъдат покрити с чаршафи – женствен будоар с бели коприни и блед сатен, шишенца скъпи парфюми, четки и гребени. Прекрасният килим „Обюсон“ беше навит, стегнат с дебела връв и подпрян в ъгъла. На отсрещната стена преди имаше картина на един от по-неизвестните импресионисти, придобита, според Урсула, по-скоро заради съчетанието с декора, отколкото поради кой знае каква любов към художника. Зачуди се дали Огъстъс бе закачен там, за да напомня на Изи за успеха ѝ. Импресионистът бе опакован и прибран на сигурно място, а илюстрацията изглеждаше забравена или просто Изи вече не я харесваше толкова. Каквато и да беше причината, сега стъклото бе напукано по диагонал. Урсула си спомни нощта, когато с Ралф бяха в избата, нощта, в която Холанд Хауз беше бомбардирана, сигурно тогава бе пострадала и картината.
Изи разумно бе решила да не остава във Фокс Корнър при „скърбящата вдовица“, както тя наричаше Силви, понеже щели „да се хванат за гушите“. Вместо това беше избягала в Корнуол, в една къща на ръба на скалите („като Мандърлей, страхотно диво и романтично, но без госпожа Денвърс, слава богу“) и беше започнала да „бълва“ кратки разкази за „Приключенията на Огъстъс“ за един от популярните ежедневници. Колко по-интересно щеше да бъде, мислеше си Урсула, ако Изи бе позволила на Огъстъс да порасне, както бе пораснал Теди.