Мазно, нетипично за това време на годината слънце се мъчеше да пробие през дебелите кадифени пердета. „Защо обичаш при влюбените сутрин да надничаш?“91 Ако можеше да се върне назад във времето, щеше да си избере за любовник Джон Дън. Не Кийтс, мисълта за преждевременната му смърт нямаше да ѝ позволи да му се порадва. Това беше и проблемът на пътуването във времето, разбира се (освен че беше невъзможно), човек неизбежно щеше да бъде Касандра и да всява обреченост. Колкото и да беше изтощително и безмилостно, единствената посока бе напред.
Навън чуруликаше птичка, въпреки че вече беше ноември. Сигурно и птиците като хората бяха безкрайно объркани от бомбардировките. Какво ли им причиняваха всички тези взривове? Без съмнение убиваха много, малките им сърчица просто не издържаха на ударната вълна и миниатюрните им дробове се пръсваха от налягането. Най-вероятно падаха от небето като камъни.
– Изглеждаш замислена – обади се Фред Смит, който лежеше с една ръка под главата и пушеше.
– А ти изглеждаш някак странно у дома си.
– Така се и чувствам – ухили се той.
Надигна се, прегърна я през кръста и я целуна по врата. И двамата бяха мръсни, сякаш цяла нощ бяха копали въглища. Урсула си спомни как беше почерняла от саждите след пътуването в локомотива. Последния път, когато видя Хю жив.
На Мелбъри Роуд нямаше гореща вода, по-точно нямаше никаква вода, нямаше ток, всичко беше изключено. В тъмното се бяха проснали върху голия матрак на Изи и бяха потънали в мъртвешки сън. Няколко часа по-късно се бяха събудили едновременно и се бяха любили. Онази любов (по-точно сласт, честно казано), от която имат нужда оцелелите след катастрофа – или пък хората в очакване на катастрофа – без задръжки, на моменти животинска и същевременно изключително нежна и чувствена. В нея се усещаше меланхолия. Подобно на сонатата на Бах, изсвирена от хер Цимерман, тя бе разбунила душата ѝ, отделила бе мозъка от тялото ѝ. Опита се да си спомни един стих на Марвел, дали не беше в „Разговор между душата и тялото“, нещо за „оковите на плътта“, но не успя. Струваше ѝ се несправедлив сред изобилието от мека кожа и плът в това изоставено (във всяко отношение) легло.
– Мислех си за Дън – каза тя. – Нали се сещаш: „Нахално слънце, стар глупак“.
Всъщност едва ли се сещаше.
– Аха – отвърна той с безразличие, дори по-лошо от безразличие.
Неочаквано я връхлетя спомен за сивите призраци и бебето в мазето. После за частица от секундата се пренесе другаде, не в мазето на Аргайл Роуд, не в спалнята на Изи в Холанд Парк, а в някаква безтегловност. Падаше, падаше...
– Цигара? – предложи Фред Смит.
Запали още една от фаса си и ѝ я подаде. Тя я взе.
– По принцип не пуша.
– И аз по принцип не чукам непознати жени в богаташки къщи.
– Звучиш като Д. Х. Лорънс. Освен това аз не съм непозната, познаваме се едва ли не от деца.
– Не по този начин.
– И слава богу. – Вече започваше да ѝ става неприятен. – Нямам представа колко е часът. Но пък мога да ти предложа много добро вино за закуска. Боя се, че само с това разполагаме.
Той погледна часовника на китката си.
– Закуската сме я пропуснали. Три следобед е.
Кучето се промуши през вратата и зашляпа с лапи по голите дъски на пода. Скочи на леглото и се вгледа напрегнато в Урсула.
– Горкото, сигурно умира от глад.
* * *
– Фред Смит? Как беше? Разказвай!
– Разочароващо.
– В какъв смисъл? В леглото ли?
– А, не, изобщо даже. Не съм си... Ами така, нали разбираш. Сигурно съм си представяла да е по-романтично. Не, не е това думата. Може би „емоционално“.
– Съвършено?
– Да, това е. Очаквах съвършенство.
– Мисля, че обикновено то те намира, а не ти него. Твърде високи очаквания към бедния Фред.
– Имах определена представа за него – обясни Урсула, – но той се оказа друг. Може би съм искала да се влюбя.
– А вместо това си правила хубав секс. Горкичката!
– Права си, не е честно да му се сърдя за това. Божичко, мисля, че се държах като ужасна снобка. Цитирах Дън. Снобка ли съм според теб?
– При това ужасна. При все това смърдиш – засмя се Мили. – Цигари, секс, бомби, един господ знае какво още. Да ти напълня ли ваната?
– О, да, моля те.
– Тъкмо ще можеш да изкъпеш и това мърляво псе. То вони за десетима. Но пък е сладур – направи (несполучлив) опит да имитира американски акцент Мили.