Урсула въздъхна и се протегна.
– Знаеш ли, вече наистина, ама наистина ми писна от тези бомбардировки.
– Боя се, че няма изгледи войната да свърши скоро – отвърна Мили.
Май 1941 година
Мили се оказа права. Войната се проточи. Зимата беше ужасно студена, после дойде страшната бомбардировка над Сити в края на годината. Ралф беше помагал при спасяването на „Сейнт Пол“ от пожара. Прекрасните църкви на Рен, тъгуваше Урсула. Построени бяха след последния Голям пожар, а сега ги нямаше.
През останалото време правеха нещата, които правеха и всички останали. Ходеха на кино, танцуваха, посещаваха обедните концерти в Националната галерия. Ядяха, пиеха и се любеха. Не се „чукаха“. Стилът на Ралф не беше такъв. „Звучиш като Д. Х. Лорънс“, беше казала хладно на Фред Смит – той вероятно нямаше представа какво означава това, – но грубата дума я беше отвратила. Свикнала бе да я чува, тя беше неизменна част от речника на спасителите, ала не беше допускала, че може да се отнася до нея самата. Опита се да я повтори пред огледалото в банята, но я хвана срам.
* * *
– Къде, по дяволите, я намери? – попита той.
Урсула никога не го бе виждала толкова слисан. Крайтън подхвърли златната табакера на дланта си.
– Мислех, че съм я загубил завинаги.
– Наистина ли искаш да знаеш?
– Разбира се. Каква е тази мистерия?
– Името Рене Милър говори ли ти нещо?
Той сбърчи замислено чело, после поклати глава.
– Боя се, че не. Трябва ли?
– Може да си ѝ платил. Или да си я поканил на вечеря. Или просто да си се позабавлявал с нея.
– О, онази Рене Милър– засмя се той. Помълча и додаде: – Сериозно, името нищо не ми говори. Освен това досега не съм плащал на жена за секс.
– Та ти си във флота – изтъкна тя.
– Е, добре де, от много, много отдавна. Но все пак ти благодаря, много държа на тази табакера. Баща ми...
– Ти я е дал след Ютланд, знам.
– Отегчавам ли те?
– Не. Да отидем ли някъде? В квартирата? Да се изчукаме?
Той избухна в смях.
– Щом искаш.
Напоследък все по-малко се съобразявал с „подробностите“. Тези подробности, изглежда, включваха Мойра и момичетата и не след дълго двамата подновиха тайната си връзка, макар вече да не я пазеха в такава тайна. Беше толкова различен от Ралф, че тя дори не гледаше на това като на изневяра. („О, колко удобно, пак се самозалъгваш!“, каза Мили.) Вече, така или иначе, почти не се виждаше с Ралф, и от двете страни чувствата като че ли бяха охладнели.
* * *
Теди прочете думите върху Паметника на загиналите в Първата световна война.
– „Слава на загиналите.“ Мислиш ли, че наистина са увенчани със слава?
– Е, сигурно е, че са загинали – отвърна Урсула. – Това със славата е по-скоро за наше успокоение.
– Сигурно на мъртвите им е все едно. Според мен, като си умрял, просто си умрял. Не вярвам, че ни чака нещо след това. А ти?
– Преди войната може би, преди да видя всичките мъртъвци. Само че те приличат на купчина боклук. – Сети се за думите на Хю: „Просто ме сложете в кофата“. – Не ми изглежда душите им да са се възнесли.
– Сигурно и аз ще загина за Англия. Има вероятност и с теб така да стане. Струва ли си?
– Мисля, че да. Татко каза, че би предпочел да сме живи, пък дори и страхливци, отколкото да сме мъртви герои. Не мисля, че говореше сериозно, той не бягаше от отговорност. Какво пишеше на военния мемориал в селото? „В името на вашето утре се отказахме от нашето днес.“ Точно това правите вие, отказвате се от всичко, струва ми се някак несправедливо.
Урсула си помисли, че по-скоро би умряла за Фокс Корнър, отколкото за „Англия“. За ливадата и горичката, и потока, който течеше през гората със синчеца. Е, това също беше Англия, нали? „Край благословен.“92
– Аз съм патриот – каза тя, – дори самата себе си изненадвам, макар че не знам защо. Какво пишеше на статуята на Едит Кавъл93 в църквата „Сейнт Мартин“?
– „Само патриотизъм не стига“ – отвърна Теди.
– Според теб така ли е? Аз лично смятам, че е повече от достатъчен.
Тя се засмя, хвана го за ръката и тръгнаха по Уайтхол. Бомбите бяха нанесли доста щети. Показа му къде заседава военновременното правителство.
– Познавам едно момиче, което работи там. Спи в един шкаф. Аз не обичам бункери, мазета и килери.
– Притеснявам се за теб.
– Аз за теб се притеснявам – отвърна тя. – Само дето притеснението на никого не помага.
Звучеше като госпожица Улф.
Теди (капитан Тод) бе успял да оцелее в тренировъчното подразделение в Линкълншир, където летеше със самолети „Уайтли“, а след около седмица щеше да се премести в Йоркшир, за да се научи да лети с новите халифаксове и да постъпи на активна служба. Едно момиче от Министерството на военновъздушните сили ѝ бе казало, че само половината от екипажите на бомбардировачи оцеляват при първата мисия. „Нима шансовете им не са едни и същи при всеки полет? – бе попитала Урсула. – Нали вероятностите така се смятат?“ „При бомбардировачите е друго“, беше отвърнала познатата ѝ.