Теди я изпращаше до офиса, бяха обядвали заедно. Сега Урсула можеше да си позволи да се измъкне за по-дълго, работата не беше толкова много. Бяха се канили да отидат в някое модерно, лъскаво заведение, но накрая се озоваха в най-обикновен ресторант и обядваха говеждо печено, сладкиш със сливи и яйчен крем. Сливите, разбира се, бяха от консерва. Въпреки това храната им хареса.
– Всички тези имена – каза Теди, загледан в паметника. – Всичките тези хора. И сега пак същото. Мисля, че има нещо изкривено в човешката раса. Убива идеалите ти, не мислиш ли?
– Няма смисъл да се мисли – отвърна тя, – трябва просто да живееш. – (Наистина започваше да се превръща в госпожица Улф.) – В крайна сметка имаме само един живот, трябва да извлечем най-доброто. Никога няма да е идеално, но сме длъжни да опитаме.
(Да, трансформацията бе пълна.)
– А ако имахме възможност да го живеем отново и отново, докато накрая е идеално? Нямаше ли да е прекрасно?
– Мисля, че щеше да е изтощително. Изкушавам се да цитирам Ницше, но знам, че ще ме пребиеш.
– Най-вероятно – каза добродушно той. – Той е нацист, нали?
– Не точно. Още ли пишеш стихове, Теди?
– Вече не намирам думи. Всичко написано звучи като сублимация. Създаване на хубави образи от войната. Не мога да уловя сърцето на нещата.
– Мрачното, биещо, кърваво сърце?
– Може би трябва ти да пишеш – засмя се Теди.
* * *
Докато Теди беше при нея, Урсула нямаше да дава дежурства, госпожица Улф я беше извадила от графика. А и бомбардировките като че ли бяха оредели. През март и април имаше няколко тежки нападения, които сега, след като бяха успели да си поотдъхнат, им се струваха още по-ужасни. „Странно – бе казала госпожица Улф, – в натоварените моменти като че ли човек се мобилизира и му се струва едва ли не по-лесно да се справи.“ В поста цареше затишие. „Мисля, че Хитлер сега е обърнал взор към Балканите“, беше заявила госпожица Улф. „Ще се насочи към Русия“, бе казал компетентно Крайтън. Мили беше заминала на поредното турне и апартаментът в Кенсингтън беше на тяхно разположение. „Би било лудост“, отвърна Урсула. „Е, той си е луд, ти какво очакваш? – Крайтън въздъхна. – Хайде да не говорим за войната.“ Пиеха адмиралтейско уиски и играеха на крибидж като възрастни съпрузи.
Теди я изпрати до Екзибишън Роуд, където се помещаваше службата ѝ.
– Представях си нещо по-внушително, с галерии и колони, а не бункер.
– Колоните са при Морис.
* * *
Айви Джоунс, една от операторките на телетипа, която тъкмо застъпваше на смяна, веднага ѝ се нахвърли:
– От тихите води сте, госпожице Тод, да пазите този великолепен мъж в тайна!
Ето така става, помисли си Урсула, когато човек е твърде дружелюбен с подчинените си.
– Извинявайте, нямам време – отвърна тя. – Трябва да изготвя дневния доклад.
* * *
Нейните „момичета“, госпожица Фосет и останалите, прибираха, разпределяха и ѝ носеха белезникавите папки, за да може тя да изготвя ежедневни, ежеседмични, а понякога и ежечасни обобщения. Дневни доклади, доклади за щетите, доклади за ситуацията, нямаше край. После всичко трябваше да се напише на машина и да се разпредели в още белезникави папки, които тя разписваше и изпращаше на някой от следващото ниво, някой като Морис.
– Ние сме просто зъбни колелца от една огромна машина – отбеляза веднъж госпожица Фосет.
– Но не забравяйте, че машината се крепи на колелцата – отвърна Урсула.
* * *
Теди я изведе да пийнат по нещо. Вечерта беше топла, дърветата бяха отрупани с цвят и за миг Урсула имаше чувството, че войната е свършила.
Той не искаше да говори за летенето, не искаше да говори за войната, дори за Нанси не искаше да говори. Тя къде беше? Правеше нещо, за което очевидно не ѝ бе разрешено да говори. Сякаш вече никой за нищо нямаше желание да говори. „Тогава да поговорим за татко“, предложи той, така и сториха и като че ли Хю най-сетне получи помена, който заслужаваше.
На сутринта Теди взе влака за Фокс Корнър, щеше да остане там няколко дни.
– Ще вземеш ли и още един евакуиран с теб?
Урсула му връчи Лъки. Той по цял ден стоеше в апартамента, докато тя беше на работа, но пък често го водеше в поста, когато беше дежурна, и там всички го смятаха за едва ли не техен талисман. Дори господин Бълок, който очевидно не беше голям почитател на кучетата, му носеше остатъци от храна и кокали. Понякога ѝ се струваше, че кучето се храни по-добре от нея. Въпреки това сега Лондон не беше подходящо място за едно куче.