– Саймън се учи да свири на цигулка, нали? – продължи Силви. – Обикновено евреите са много музикални. Може пък да му подаря ноти или нещо такова.
Разговорът за опасността от накърняване на религиозните чувства се бе провел на масата на закуска. Хю винаги изглеждаше леко изненадан, че и децата са с тях. Той за пръв път бе закусвал с родителите си едва на дванайсет години, когато бе преценено, че може да излезе от детската стая. Минал бе каляващата школа на строга и ефикасна бавачка, домакинство вътре в домакинството в Хампстед. Малката Силви бе вечеряла късно с canard à la presse15, положена нежно върху възглавници, приспивана от трепкащи свещи, блеснали сребърни прибори и гласовете на родителите си. Сега ѝ се струваше, че детството ѝ далеч не е било обикновено.
* * *
Стария Том прекопаваше леха за аспержи. Хю отдавна бе зарязал Уиздън и береше малини в голяма бяла емайлирана купа, която Памела и Урсула едновременно разпознаха като доскорошния дом на поповите лъжички на Морис, но тъй или иначе си замълчаха.
– Как само ожаднява човек от тази селскостопанска работа! – възкликна Хю и си сипа бира
Всички се засмяха. С изключение на Стария Том.
Появи се госпожа Глоувър и заповяда на Стария Том да извади малко картофи за говеждото. При вида на зайците тя запухтя и замърмори:
– Не стигат дори за задушено.
Памела се разпищя, успяха да я успокоят единствено с глътка от бирата на Хю.
В един по-закътан ъгъл в градината двете с Урсула направиха гнездо от трева и прежда, украсиха го с розови цветчета и внимателно положиха вътре зайчетата. Памела им изпя приспивна песничка, не пееше лошо, но те не се бяха събуждали, откакто Джордж Глоувър им ги даде.
– Мисля, че май са твърде малки – каза Силви.
Твърде малки за какво?, зачуди се Урсула, но майка ѝ не уточни.
* * *
Седяха на тревата и ядяха малини със сметана и захар. Хю се загледа в лазурното синьо небе и каза:
– Чухте ли гръмотевицата? Ще има буря, усещам го. А ти какво ще кажеш, Стари Том? – повиши глас той, за да го чуе Стария Том.
Хю бе убеден, че като един истински градинар Стария Том трябва да познава времето. Градинарят обаче не отговори и продължи да копае.
– Глух е – каза Хю.
– Не, не е – възрази Силви, която приготвяше розова боя от красиви кърваво червени малини, смачкани на гъст крем, съвсем неочаквано се сети за Джордж Глоувър. Дете на земята. Силните му квадратни длани, красивите му дорести коне като големи дървени играчки, как се бе излегнал на тревата да изяде обяда си, напомняше на Адам на Микеланджело в Сикстинската капела, само че протегнал ръка за поредното парче свински пай, а не към десницата на Създателя. (Когато бе придружила баща си Луелин в Италия, Силви бе изумена от количеството мъжка плът, изложена на показ в произведенията на изкуството.) Представи си как дава на Джордж Глоувър да яде ябълка от ръката ѝ и се засмя.
– Какво? – попита Хю.
– Какво хубаво момче е Джордж Глоувър.
– Сигурно е осиновен.
* * *
В леглото по-късно вечерта Силви остави Форстър за сметка на нетолкова целомъдрени наслади, преплетени разгорещени крайници в леглото, по-скоро запъхтян елен, отколкото извисена чучулига. Улови се, че не мисли за гладкото, жилаво тяло на Хю, а за тежките, лъскави кентавърски крайници на Джордж Глоувър.
– Много си... – изпъшка изтощеният Хю, загледан в корниза на тавана в търсене на подходяща дума – жизнена.
– Сигурно е от чистия въздух днес.
* * *
Позлатена от лъчите на слънцето, помисли си тя, докато се унасяше в сън, а след това изведнъж се сети за Шекспир. „И тез със слънчева позлата, / и черните коминочистачи / все червеи ще ги ядат“16 и изведнъж почувства страх.
– Ето, най-сетне и бурята започва – каза Хю. – Да изгася ли лампата?
Силви и Хю бяха грубо изтръгнати от сутрешната неделна дрямка от писъците на Памела. Двете с Урсула се бяха събудили рано и бяха изтичали навън развълнувани, само че зайчетата бяха изчезнали и на тяхно място бе останала само една малка пухкава опашка, изцапана с червено.
– Лисици – заяви госпожа Глоувър с известно задоволство. – Вие какво очаквахте?
Януари 1915 година
– Чухте ли новината? – попита Бриджит.
Силви въздъхна и остави писмото от Хю, листовете ѝ се струваха крехки като мъртви листа. Той бе заминал на фронта само преди няколко месеца, но тя вече едва си спомняше какво е било да е омъжена за него. Сега бе капитан от пехотата. Миналото лято беше банкер. Струваше ѝ се абсурдно.