Бомбардировката беше засегнала и Уестминстърското абатство, парламента, Монетния двор, съда. Беше видяла с очите си как „Сейнт Клемент Дейн“ гори като чудовищен запален комин на Странд. Какво ли бе станало с обикновените хора, живеещи безценния си обикновен живот в Бърмъндзи, Излингтън, Съдърк. Списъкът нямаше край. Прекъсна я госпожица Фосет.
– Съобщение за вас, госпожице Тод.
Нейна позната имала позната в пожарната и ѝ изпратила копие от доклада на Спомагателната пожарна служба с кратък коментар: „Беше ваш приятел, нали? Много съжалявам...“.
„Фредерик Смит, доброволец, затрупан от паднала стена при гасене на пожар в Ърлс Корт.“
Глупак, помисли си Урсула. Какъв голям, голям глупак.
Ноември 1943 година
Новината ѝ донесе Морис. Пристигането му съвпадна с минаването на количката с чай в единайсет часа.
– Може ли за момент?
– Искаш ли чай? – Тя стана от бюрото си. – Сигурна съм, че не може да се сравнява с „Оранж пеко“ и „Дарджилинг“, или каквото там пиете при вас, но все пак става. Предполагам, че и бисквитите ни не могат да стъпят на малкия пръст на вашите.
Жената с количката търпеливо чакаше, без да се впечатлява от тона ѝ към високопоставения посетител.
– Не, благодаря, не искам чай – отвърна изненадващо учтиво и кротко той.
Урсула внезапно осъзна, че у Морис вечно кипеше потискан гняв (колко странно бе да живееш в такова състояние), донякъде той ѝ напомняше за Хитлер (дочула бе, че Морис крещи на секретарките си. „О, това е несправедливо! – бе възкликнала Памела. – Но е забавно, признавам“).
Морис никога не беше си цапал ръцете. Не бе стъпвал на мястото на паднала бомба, не бе разкъсвал човек като конфета, не бе коленичил върху сплескан вързоп парцали и плът, който преди това е бил бебе.
Какво правеше тук, нима възнамеряваше отново да я поучава за любовния ѝ живот? Изобщо не ѝ мина през ума причината, заради която всъщност беше дошъл.
– Със съжаление трябва да те уведомя – поде той, сякаш четеше официално изявление, – че Тед е бил свален.
– Какво? – Не разбираше. От какво е бил свален? – За какво говориш, Морис?
– Тед – повтори той. – Самолетът на Тед се е разбил.
Теди беше в безопасност. След като беше изпълнил определен брой мисии, го бяха прехвърлили да преподава в подготвителната школа. Беше командир на ескадрила с Кръст за заслуги (гордите Урсула, Нанси и Силви бяха присъствали при награждаването му в двореца). После обаче той доброволно се беше върнал на активна служба. („Просто така трябва.“) Познатата ѝ от Министерството на военновъздушните сили Ан ѝ беше казала, че в тези случаи само един на четирийсет екипажа оцелява.
– Урсула? Разбираш ли какво ти казвам? Загубихме го.
– Значи ще го намерим.
– Не, официално се води „изчезнал по време на акция“.
– Значи не е мъртъв. Къде?
– Над Берлин, преди няколко дни.
– Скочил е с парашута и са го пленили – заяви напълно уверено Урсула.
– Боя се, че не е станало така. Самолетът се е запалил и разбил, никой не се е спасил.
– Откъде знаеш?
– Видели са го, има свидетели, един пилот.
– Кой? Кой го е видял?
– Не знам – въздъхна Морис, вече започваше да губи търпение.
– Не – повтори тя. – Не, не...
Сърцето ѝ заби лудо, устата ѝ пресъхна. Погледът ѝ се замъгли, виждаше всичко на точки, поантилизъм. Щеше да припадне.
– Добре ли си? – обади се Морис.
Добре ли съм, добре ли съм? Как бих могла да съм добре?
Гласът на Морис звучеше сякаш от много далеч. Чу го да вика едно от момичетата. Донесоха стол, чаша вода.
– Ето, госпожице Тод, наведете глава между коленете – рече женски глас, госпожица Фосет, приятно момиче.
– Благодаря ви, госпожице Фосет – прошепна тя.
– Майка също го прие много тежко – каза Морис, сякаш не можеше да проумее на какво се дължи скръбта им. За разлика от всички останали, той никога не бе обичал Теди. Потупа я по рамото и тя едва се сдържа да не се дръпне. После, сякаш най-трудната част от разговора беше премината и сега можеха да си побъбрят за други неща, подхвърли: – Е, трябва да вървя. Сигурно ще се видим във Фокс Корнър.
– Защо?
– Какво защо?
Тя изправи гръб. Водата в чашата потрепна едва доловимо.
– Защо ще се видим във Фокс Корнър?
Усещаше загриженото присъствие на госпожица Фосет.
– Ами – отвърна Морис, – в такива случаи семейството се събира. В крайна сметка погребение няма да има.
– Така ли?
– Разбира се. Няма тяло.
Рамене ли сви? Наистина ли? Тя трепереше, може би все пак щеше да припадне. Щеше ѝ се някой да я прегърне. Не Морис. Госпожица Фосет взе чашата от ръцете ѝ. Морис добави: