– Аз ще те закарам, разбира се. Майка звучеше покрусена.
Казал ѝ бе по телефона?! Какъв ужас, помисли си тя. Не че в крайна сметка имаше значение как ще ти поднесат подобна новина. И все пак предпочиташе да ѝ я бе съобщил някой друг, а не подпреният на бюрото, облечен с костюм на райета Морис, който сега си оглеждаше ноктите и я чакаше да каже, че всичко е наред, за да може да си тръгне.
– Добре съм. Можеш да си вървиш.
Госпожица Фосет ѝ донесе горещ сладък чай.
– Безкрайно съжалявам, госпожице Тод. Искате ли да ви изпратя до къщи?
– Много мило – отвърна Урсула, – но няма нужда, ще се оправя. Бихте ли ми донесли палтото, моля?
* * *
Той мачкаше смутено кепето си. Притесняваха го дори само с присъствието си. Рой Холт пиеше бира от голяма халба, всеки път на огромни глътки, сякаш бе изключително жаден. Беше приятел на Теди и свидетел на смъртта му. Последният път, когато Урсула бе идвала да види Теди, бе през лятото на 1942 година и двамата бяха седнали в градината да ядат сандвичи и мариновани яйца.
Рой Холт беше от Шефилд, където въздухът все още бил част от Йоркшир, но навярно не бил толкова добър. Майка му и сестра му били загинали при ужасните нападения през 1940 година и той се бил зарекъл някой ден да хвърли бомба право върху главата на Хитлер.
– Само така! – обади се Изи.
Тя имаше странен подход към младите мъже, едновременно майчински и флиртаджийски (някога бе само флиртаджийски). За страничния наблюдател беше доста притеснително.
Веднага щом бе научила за случилото се, Изи бе потеглила от Корнуол за Лондон, после бе взела кола и наръч купони за гориво от „един познат“ в някакво министерство, за да стигнат до Фокс Корнър, а оттам бяха продължили към базата на Теди. („По-добре да не пътуваме с влака – бе заявила тя, – твърде много ще се разстроим.“) Нейните „познати“ обикновено бяха бивши любовници („Какво сте направили, че са ви дали толкова купони?“, бе попитал един собственик на бензиностанция, докато пълнеха резервоара. „Преспах с важна клечка“, отвърна усмихнато Изи.)
Урсула не беше виждала Изи от погребението на Хю, от шокиращото ѝ признание, че е имала дете, така че реши да повдигне отново темата (трудна работа) по пътя към Йоркшир, тъй като Изи явно го бе приела тежко, а и очевидно бе нямала човек, с когото да сподели. Само че когато Урсула попита: „Искаш ли да поговорим за бебето ти?“, Изи отвърна: „А, за това ли?“, сякаш ставаше дума за нещо съвсем обикновено. После добави: „Забрави какви ти ги наговорих, просто бях в мрачно настроение. Да спрем ли да пием чай някъде? Аз с удоволствие бих хапнала нещо сладко“.
* * *
Да, наистина се бяха събрали във Фокс Корнър и не, „тяло“ нямаше. Теди вече официално се водеше не „изчезнал по време на акция“, а „изчезнал, вероятно мъртъв“. Морис повтаряше, че надежда няма, че трябва да престанат да си мислят, че има надежда.
– Винаги има надежда – отвърна Силви.
– Не – каза Урсула, – понякога наистина няма.
Сети се за бебето. Емил. Как ли би изглеждал Теди? Почернял и овъглен като парче вековно дърво? Може би просто нищо не бе останало от него, нямаше „тяло“. Стига, стига, стига. Пое дълбоко въздух. Представи си го като малък, как си играе със самолетите и влакчетата, но това беше още по-лошо. Много по-лошо.
– Не е изненадващо – отбеляза мрачно Нанси. Седяха отвън на терасата. Изпили бяха малко повечко от старото малцово уиски на Хю. Странно беше да му пият уискито, а него да го няма. Уискито си стоеше в четвъртитата гарафа на бюрото в кабинета му и сега тя за пръв път пиеше от него, без Хю да ѝ е налял. („Какво ще кажеш за глътка старо злато, мечо?“) – Толкова много полети бе изпълнил, че статистиката беше изцяло срещу него.
– Знам.
– Очакваше го. Дори го приемаше. Няма как иначе, с всички момчета е така. Знам, че звуча прекалено спокойно – продължи Нанси тихо, – но сърцето ми е съкрушено. Толкова много го обичах. Все още го обичам. Не знам защо говоря в минало време. Любовта не умира с любимия. Дори сега го обичам повече, защото безкрайно ми е жал за него. Никога няма да се ожени, няма да има деца, няма да живее прекрасния живот, който му се полагаше. Не заради това тук – тя разпери ръка и обхвана Фокс Корнър, средната класа, Англия, – а защото беше добър човек. Истински и непоклатим, като голяма камбана, бих казала. – Засмя се. – Глупаво е, да. Но знам, че ме разбираш. Освен това не мога да плача, дори не искам. Сълзите ми никога няма да са достатъчни за такава загуба.
„Нанси не говори“, бе казал веднъж Теди, а сега не млъкваше. Самата Урсула почти дума не бе казала, но не спираше да плаче. Час по час сълзите ѝ рукваха като река. Очите ѝ бяха подпухнали и зачервени. Крайтън бе много мил, прегръщаше я, успокояваше, правеше ѝ чай, най-вероятно от запасите на Адмиралтейството. Не се мъчеше да я успокои с баналности, не повтаряше, че всичко ще се оправи, че времето лекува, че сега Теди е на по-добро място... Прекрасна бе и госпожица Улф. Идваше и седеше с Крайтън, без да пита кой е, държеше я за ръката, галеше ѝ косата, позволяваше ѝ да бъде неутешимо дете.