Сега това бе отминало. Сега просто нямаше нищо. Огромна празнота, докъдето стигаше вътрешният ѝ хоризонт. „Отзад отчаяние, напреде – смърт.“
– Мога ли да те помоля нещо? – попита Нанси.
– Да, разбира се, каквото кажеш.
– Можеш ли да разбереш дали има дори и най-малката надежда да е жив? Не може да няма вероятност, дори и съвсем нищожна, да е взет в плен. Сигурно познаваш някой в министерството...
– Ами познавам едно момиче...
– Или може Морис да познава някой, който.... Да каже със сигурност. – Изведнъж стана, като се олюля леко от уискито. – Трябва да тръгвам.
* * *
– Виждали сме се и преди – каза Рой Холт.
– Да, идвах миналата година – отвърна Урсула. – Отседнала бях тук, в „Белия елен“, дават стаи, но ти сигурно знаеш. Това е „вашата“ кръчма, нали?
– Да, всички пихме на бара, спомням си.
– Да, хубава вечер беше.
Морис, разбира се, не направи нищо, но Крайтън се опита. Все едно и също. Самолетът на Теди се запалил и паднал, никой не е скочил.
– Ти последен си го видял – каза Урсула.
– Аз не мисля за това – отвърна Рой Холт. – Добър човек беше Тед, но непрекъснато се случва. Не се връщат. На вечеря са тук, а на закуска ги няма. Скърбиш една минута, после спираш да мислиш за това. Знаете ли каква е статистиката?
– Да, знам.
– Може би след войната, кой знае – сви рамене той. – Не знам какво искате да ви кажа.
– Искаме да сме сигурни – обади се Изи, – че не е скочил. Че е мъртъв. Били сте под вражески огън, при екстремни обстоятелства, може да си пропуснал нещо.
– Мъртъв е, повярвайте ми. Целият екипаж загина. Самолетът гореше от кабината до опашката. Повечето сигурно вече бяха умрели. Видях го ясно, бях съвсем близо, още летяхме във формация. Той се обърна и ме погледна.
– Погледнал те е? – попита Урсула.
Теди в последния миг от живота си, наясно, че ще умре. За какво ли си е мислел – за моравата и поточето, което течеше през гората със синчеца? Или за пламъците, които щяха да го погълнат, поредния мъченик на Англия? Изи посегна и хвана ръката ѝ.
– Спокойно.
– Едничката ми цел бе да се отдалеча. Вече нямаше контрол над самолета, не исках да се блъсне в мен.
Рой пак сви рамене. Изглеждаше едновременно безкрайно млад и безкрайно стар.
– Трябва да продължите да живеете – каза доста грубо той, после добави по-меко: – Доведох кучето. Реших, че може да искате да си го приберете.
Лъки спеше в краката на Урсула, бе пощурял от радост, като я видя. Теди не го беше оставил във Фокс Корнър, взел го беше на север, в базата. „Какво друго да сторя при такова име и такава репутация?“, бе писал той. Изпратил ѝ бе снимка на членовете на екипажа, насядали в стари кресла, и Лъки застанал гордо на коляното на Теди.
– Но нали той ви е талисман – възрази Урсула. – Няма ли така да си докарате лош късмет? Като ми го върнете.
– Откакто Тед си отиде, само лош късмет ни преследва – заяви мрачно Рой Холт и след това по-кротко додаде: – То си беше кучето на Тед, вярно до гроб, както се казва. Топи се от скръб, по-добре е да го вземете. Момчетата не издържат да гледат как обикаля наоколо и чака Тед да се върне. Така само им напомня, че следващия път може те да са на негово място.
* * *
– Не мога да го понеса – каза на Изи тя, след като потеглиха обратно.
Не беше ли казала същото и госпожица Улф, когато Тони загина? Колко точно се очакваше да понесе човек? Кучето седеше доволно в скута ѝ, може би тя му напомняше на Тед. Или Урсула просто си въобразяваше?
– Какво друго можеш да направиш?
Ами, можеше да се самоубие. И сигурно щеше да го направи, но как да изостави кучето?
– Не е ли смехотворно, а? – попита тя Памела.
– Не, не е. Кучето е всичко, което е останало от Теди.
– Понякога имам чувството, че то е Теди.
– Е, това вече е смехотворно.
Седяха на ливадата във Фокс Корнър две седмици след Деня на победата. („Сега започва трудното“, бе казала Памела.) Не празнуваха. Силви бе отбелязала случая, като бе погълнала свръхдоза приспивателни. „Постъпи доста егоистично – рече Памела. – В крайна сметка ние също сме ѝ деца.“
Приела бе истината по своя неподражаем начин, легнала бе на детското креватче на Теди и бе изпила цяло шише хапчета, които бе преглътнала с последното уиски на Хю. Стаята беше и на Джими, но тя явно не държеше толкова на него. Сега две от момчетата на Памела спяха там и си играеха със старото влакче на Теди в таванската стаичка на госпожа Глоувър.