Живееха във Фокс Корнър – момчетата, Памела и Харолд. За всеобща изненада Бриджит бе удържала на думата си и се бе върнала в Ирландия. Силви, истинска загадка до последно, им бе оставила своя бомба със закъснител. Когато отвориха завещанието, стана ясно, че има известно количество пари – акции и други, Хю в крайна сметка бе банкер, – които следваше да се разпределят по равно, но Фокс Корнър оставаше за Памела. „Но защо на мен? – недоумяваше Памела. – Не съм ѝ била любимка.“
– Тя нямаше любимци – отвърна Урсула, – освен Теди. Ако той беше жив, най-вероятно на него щеше да го остави.
– Ако той беше жив, тя нямаше да е мъртва.
Морис беше бесен, Джими още не се беше уволнил от армията, а когато най-сетне си дойде, му беше все едно. Урсула не беше напълно безразлична към това пренебрегване (малка дума за голямо предателство), но бе на мнение, че Памела е идеалният човек за Фокс Корнър, и се радваше, че домът остава под нейно ръководство. Памела искаше да го продаде и да раздели парите, но Харолд, за изненада на Урсула, я разубеди. (А не беше лесно човек да разубеди Памела.) Харолд от самото начало не харесваше Морис не само заради политическите му възгледи, а и заради характера му и Урсула подозираше, че това бе неговият начин да го накаже за... ами за това, че е това, което е. Все едно се бяха пренесли в роман на Форстър, имаше достатъчно причини всички да се чувстват обидени, ала Урсула предпочете да не го прави.
Мебелите от къщата трябваше да си поделят. Джими не искаше нищо, вече си бил купил билет за Ню Йорк, бил си намерил работа в рекламна агенция. „Чрез един познат“, бе казал той подобно на Изи. Морис, който в крайна сметка бе решил да не оспорва завещанието („макар че със сигурност бих спечелил“), изпрати един камион и буквално опразни къщата. Нищо от взетото не се появи в дома му, явно бе продал всичко, напук. Памела плака за хубавите килими и мебели на Силви, за голямата маса „Риджънси Ривайвъл“, креслата, големия часовник в коридора, „нещата, с които отраснахме“, но явно Морис се беше задоволил с това си отмъщение и не се стигна до нови разправии.
Урсула взе малкия пътнически часовник на Силви.
– Искам единствено да мога винаги да идвам тук.
– Винаги си добре дошла. Знаеш го.
Февруари 1947 година
„Прекрасно! Като колет от Червения кръст“, написа тя и подпря старата пощенска картичка с двореца в Брайтън на полицата върху камината до часовника на Силви и снимката на Теди. Щеше да пусне картичката със следобедната поща утре. Разбира се, щеше да ѝ отнеме цяла вечност да стигне до Фокс Корнър.
Картичката за рождения ѝ ден в крайна сметка бе успяла да се добере до нея. Времето бе попречило на обичайното празненство във Фокс Корнър. Вместо това Крайтън я беше завел на вечеря в Дорчестър, продължила на светлината на свещи, след като токът изгасна.
– Много романтично – каза той. – Като едно време.
– Не си спомням да сме били кой знае колко романтични.
Връзката им бе приключила със започването на войната, но той си беше спомнил рождения ѝ ден и това я развълнува много по-дълбоко, отколкото показваше. Подари ѝ кутия шоколадови бонбони „Милк Трей“. („Боя се, че не е кой знае какво.“) „От запасите на Адмиралтейството?“, попита тя подозрително и двамата се засмяха. Когато се прибра у дома, изяде цялата кутия наведнъж.
* * *
Пет часът. Занесе чинията до мивката при останалите неизмити съдове. Сивата пепел сега се носеше като вихрушка из притъмнялото небе и Урсула придърпа тънкото памучно перде в опит да я скрие от погледа си. То обаче се бе вкопчило в корниза и не помръдваше, така че тя се отказа, преди да е паднало върху главата ѝ. Дограмата беше стара и разсъхната, през процепите духаше.
Токът спря и Урсула заопипва в тъмното за свещта. Нима можеше да стане по-зле? Взе свещта и бутилката уиски в леглото, пъхна се под завивките, без да съблича палтото. Толкова бе уморена. Гладът и студът я правеха летаргична.
Пламъкът на малката печка „Рейдиънт“ потрепна тревожно. Толкова лошо ли щеше да е? „Да спра в среднощ пречистен и спокоен.“ Имаше и по-лоши начини. Аушвиц, Треблинка. Горящият падащ халифакс на Теди. Единственият начин да спре сълзите бе да надигне бутилката. Добрата стара Пами. Пламъкът на печката потрепна и угасна. Кога ли щяха да пуснат пак газта? Дали щеше да се събуди от миризмата и да стане да запали печката? Не беше очаквала да умре като замръзнала в дупката си лисица. Пами щеше да види картичката, щеше да знае, че е искала да ѝ благодари. Урсула затвори очи. Имаше чувството, че е будна вече сто години, ако не и повече. Наистина беше безкрайно, безкрайно уморена.