Започна да се спуска мрак.
* * *
Стресна се в съня си. Съмнало ли беше? Осветлението беше включено, но навън беше тъмно. Сънуваше, че е затворена в мазе. Стана от леглото, главата ѝ тежеше от уискито, трябваше ѝ малко време, за да осъзнае, че я е събудило радиото. Токът беше дошъл за прогнозата за времето. Урсула завъртя копчето и малката печка се върна към живота. В крайна сметка не се беше задушила.
Юни 1967 година
Рано тази сутрин йорданците бяха открили огън срещу Тел Авив, обясняваше репортерът на Би Би Си, а сега обстрелваха Йерусалим. Той стоеше насред някаква улица, навярно в Йерусалим, Урсула не беше гледала внимателно, в далечината отекваше бумтене на оръдия, твърде далече, за да представлява опасност, но въпреки това войнишките му дрехи и развълнуваният, в същото време сериозен тон намекваха за малко вероятни подвизи от негова страна.
Сега Бенджамин Коул беше член на израелския парламент. Сражавал се бе в Еврейската бригада в края на войната, след това се беше присъединил към бандата на Щерн в Палестина, за да се бие за родината си. Беше толкова възпитано момче, че човек трудно можеше да си го представи като терорист.
Виждали се бяха за по едно питие по време на войната, но срещата мина неловко. Романтичните ѝ пориви отдавна бяха отминали, за сметка на това неговото безразличие към женския пол като че ли беше заменено от ненаситна страст. Едва бе допила джина си (доста разреден) и той вече предлагаше да „отидат някъде“.
Тя беше възмутена.
– Толкова ли лесна изглеждам? – бе попитала тя Мили след това.
– Че защо не? – сви рамене Мили. – Утре може да ни убие бомба. Carpe diem и така нататък.
– Все с това оправдават разврата – измърмори Урсула. – Ако хората вярваха във вечното проклятие, може би нямаше чак толкова да ловят мига.
Освен това тогава тя беше в ужасно настроение. Една от подчинените ѝ в службата бе разбрала, че корабът на приятеля ѝ е потънал, и бе изпаднала в истерия, в резултат на което важен документ се бе изгубил сред белезникавото море от папки, което пък бе довело до нови страдания, макар и от друг вид, така че в крайна сметка Урсула не беше уловила мига с Бенджамин Коул въпреки настояването му.
– Винаги съм усещал, че между нас има нещо – бе казал той.
– Боя се, че вече е твърде късно – отвърна тя и взе палтото и чантата си. – Да го оставим за другия път.
Сети се за доктор Келит и теориите му за прераждането и се зачуди като какво би искала да се върне. Като дърво. Голямо хубаво дърво, полюшвано от вятъра.
* * *
Би Би Си пренасочи вниманието си към Даунинг Стрийт. Някой си бил подал оставката. Чула беше да се шушука за това из офиса, но не беше си направила труда да се заслуша.
Вечеряше – сандвич със сирене – от поднос върху коленете си. Обикновено вечер така ядеше. Струваше ѝ се безсмислено да нарежда масата, чинии със зеленчуци, подложките и всички други дреболии само за себе си. И после какво? Да се храни мълчаливо или приведена над книга? Някои хора гледаха на вечерята пред телевизора като началото на края на цивилизацията. (Дали това, че се придържаше към тази практика, не означаваше, че и тя е на това мнение?) Те очевидно не живееха сами. Да не говорим, че началото на края на цивилизацията вече отдавна беше дошло. Може би със Сараево или пък със Сталинград. Някои сигурно биха казали, че краят е започнал още в райската градина.
Пък и какво толкова лошо имаше в гледането на телевизия? Човек не може всяка вечер да ходи на театър или на кино (че и на заведение). А когато живее сам, единствените му разговори у дома са с котката, а те като цяло са едностранчиви. При кучетата беше различно, но от Лъки насам не беше имала куче. Той беше починал през лятото на 1949 година от старост според ветеринаря. Урсула все мислеше за него като за младо куче. Погребаха го във Фокс Корнър и Памела донесе виненочервена роза, която засадиха вместо надгробен камък. Градината на Фокс Корнър беше истинско кучешко гробище. На всяка крачка имаше розов храст с куче отдолу, макар че само Памела помнеше кое къде е погребано.
Каква всъщност беше алтернативата на телевизията? (Нямаше намерение да остави спора, нищо, че спореше сама със себе си.) Да реди пъзел? Сериозно? Разбира се, можеше да чете, но невинаги имаше желание, като се прибере у дома след тежък работен ден, пълен с докладни, бележки и графици, допълнително да си мори очите. Радиото и плочите бяха добра алтернатива, разбира се, но някак си бяха самотни занимания. (Да, преувеличаваше, но какво толкова?) Поне с телевизията на човек не му се налагаше да мисли. Което не беше непременно лошо.