Вечеря по-късно от обикновено, защото беше присъствала на празненството за пенсионирането си, все едно да присъстваш на собственото си погребение, с единствената разлика, че след това можеш да си тръгнеш. Беше скромно, по няколко питиета в заведението на ъгъла, но макар да беше приятно, тя се зарадва, че приключи рано (за разлика от други, които биха се обидили). Официално излизаше в пенсия от петък, но беше решила, че за подчинените ѝ ще е по-добре да отметнат това задължение през делничен ден. Едва ли щяха да се зарадват, ако им се наложеше да жертват петъчната си вечер.
През деня ѝ бяха подарили пътнически часовник с гравиран надпис „На Урсула Тод, с благодарност за дългите години вярна служба“. Божичко, бе си помислила тя, каква досадна епитафия. Подаръкът беше традиционен, а и сърце не ѝ даваше да каже, че вече си има такъв часовник, при това доста по-добър. С него обаче вървяха и два билета (с добри места) за летните концерти на Би Би Си, „Хоралът“ на Бетовен, което беше много мило, подозираше, че Жаклин Робъртс, секретарката ѝ, има пръст в това. „Вие помогнахте да се проправи път за жените към високите постове“, беше прошепнала Жаклин, подавайки ѝ чаша „Дюбоне“. За съжаление, не съвсем високи, помисли си Урсула. Не ръководни. Те все още бяха запазени за такива като Морис на този свят. „Да пием за това“, отвърна тя и чукна чаша в портото с лимон на Жаклин. Не пиеше много, от време на време по едно „Дюбоне“, бутилка хубаво бургундско през почивните дни. Не беше като Изи, която все още се подвизаваше в къщата на Мелбъри Роуд и обикаляше из многото ѝ стаи като алкохолизирана версия на мис Хавишъм. Урсула ходеше да я види всяка събота преди обяд с торба хранителни продукти, повечето от които свършваха в кофата за боклук. Вече никой не четеше „Приключенията на Огъстъс“. Теди щеше да се радва, но на Урсула ѝ беше мъчно, сякаш с това още една малка част от него бе забравена от света.
„Сигурно ще ти дадат някаква награда, да знаеш – беше казал Морис, – по повод пенсионирането. Най-вероятно Ордена на Британската империя.“ Неотдавна той бе получил рицарско звание. („Господи – бе възкликнала Памела, – накъде е тръгнала тази държава?!“) Изпратил бе на всички снимка в рамка как е свел глава под меча на кралицата в балната зала на двореца. „Каква самонадеяност“, бе се засмял Харолд.
Госпожица Улф щеше да е идеалната компания за „Хорала“ в „Албърт Хол“. Урсула последно я беше видяла точно там, на концерта по случай седемдесет и петия рожден ден на Хенри Уд през 1944 година. Загинала бе няколко месеца по-късно при бомбардировките над Олдуич. Ан, момичето от Министерството на военновъздушните сили, бе загинала при същото нападение. Тя и колежките ѝ били излезли на покрива на сградата, за да си изядат сандвичите на слънце. Толкова много време беше минало оттогава. А беше сякаш вчера.
Урсула трябваше да се види с нея в парка „Сейнт Джеймс“ през обедната почивка. Ан имала да ѝ казва нещо и Урсула се беше зачудила дали не се отнася за Теди. Може да бяха намерили останки от самолета му. Отдавна вече бе приела, че той си е отишъл завинаги, досега щяха да са разбрали, ако е бил пленен или бе успял да избяга в Швеция.
Съдбата се бе намесила в последния момент в лицето на господин Бълок, който предишната вечер се бе появил неочаквано на прага ѝ (откъде знаеше адреса?) да я помоли да свидетелства за доброто му име в съда. Бяха го обвинили в спекула, което не беше изненада. Госпожица Улф нямала възможност да отиде, тя бе станала районен отговорник на доброволческите отряди и трябваше да мисли за живота на двеста и петдесет хиляди души, което за нея беше много по-важно от делото срещу господин Бълок. „Забежките“ му на черния пазар накрая я бяха настроили срещу него. Никой от доброволците, които Урсула познаваше от техния пост, не беше жив през 1944 година.
Доста се разтревожи, когато разбра, че господин Бълок ще се явява в Олд Бейли, решила беше, че става дума за дребно провинение, което ще се гледа от районния съд. Цяла сутрин (напразно) чака да я извикат и точно когато съдебното заседание бе прекъснато за обедна почивка, тя чу глухия тътен на експлозия, без да знае, че това е фаталната бомбардировка над Олдуич. Господин Бълок, естествено, бе оправдан по всички обвинения.
* * *
Крайтън беше отишъл с нея на погребението на госпожица Улф. Беше ѝ истинска опора, но накрая бе останал в Уоргрейв.