– Телата им са погребани в мир, и имената им живеят в родовете – прогърмя гласът на свещеника, сякаш хората наоколо недочуваха. – Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, глава 44:13.
Дали наистина родовете пазеха паметта за тези, които си бяха отишли? Кой щеше да си спомня за Емил или Рене? Или за горкия малък Тони, за Фред Смит. За самата госпожица Улф. Урсула вече бе забравила имената на повечето загинали. А летците, стотиците млади мъже, жертвали живота си? Когато загина, Теди беше командир на ескадрила, а беше само на двайсет и девет. Най-младият командир на ескадрила беше на двайсет и две. За тези момчета, както и за Кийтс, времето бе ускорило своя ход.
Запяха „Напред, воини на Христа“, Крайтън имаше доста добър баритон, който тя не бе чувала преди. Сигурна беше, че госпожица Улф щеше да предпочете Бетовен пред бойния църковен химн.
Госпожица Улф се бе надявала Бетовен да изцери света след войната, само че насочените към Йерусалим гаубици бяха по-скоро знак за окончателното поражение на оптимизма ѝ. Сега Урсула бе на годините, на които е била госпожица Улф при избухването на войната. Тогава я мислеше за стара.
– А сега старите сме ние – бе казала на Памела тя.
– Говорѝ за себе си. Освен това още нямаш шейсет.
– Но се чувствам стара.
Щом децата ѝ пораснаха достатъчно, че да нямат нужда от непрестанни грижи, Памела бе станала от онези жени, които правят добрини. (Урсула не я критикуваше, напротив.) Беше се кандидатирала за мирови съдия и я избраха, участваше в различни благотворителни организации, а миналата година бе спечелила място и в общинския съвет. Освен това се грижеше за къщата (макар че имаше „жена за тази работа“), както и за огромната градина. През 1948 година, когато бе създадена Националната служба по здравеопазване, Харолд бе поел частната практика на доктор Фелоус. Селото се бе разраснало около тях. Поляната вече я нямаше, също и горичката, ливадите на Етрингам Хол бяха продадени на строителни предприемачи. Самото имение беше необитаемо и запуснато. (Носеха се слухове, че ще бъде превърнато в хотел.) Малката гара беше осъдена на смърт от Бийчинг95 и преди два месеца бе затворена въпреки геройската съпротива на местните жители, предвождани от Памела.
– Но тук все още е прекрасно – каза тя. – Пет минути пеша и вече си в полето. Гората също е непокътната. Поне засега.
Сара. Щеше да вземе Сара на концерта. Наградата за търпението на Памела – дъщеря, родена през 1949 година. Наесен трябваше да започне следването си в Кеймбридж, щеше да учи природни науки, беше умна, добра по всички предмети като майка си. Урсула безкрайно много обичаше Сара. Лелинството ѝ бе помогнало да затвори огромната празнина, зейнала в сърцето ѝ със смъртта на Теди. Напоследък често се замисляше какво щеше да е, ако имаше свое дете... През годините бе имала немалко „връзки“, макар и да не бяха кой знае колко вълнуващи (проблемът беше липсата на „всеотдайност“, предимно от нейна страна, разбира се), но нито веднъж не бе забременяла, не бе станала майка или съпруга и едва когато осъзна, че вече е твърде късно, разбра какво бе загубила. Животът на Памела щеше да продължи и след смъртта ѝ, потомците ѝ щяха да се пръснат по света като водите на вливаща се в океана река, а когато Урсула умреше, просто щеше да престане да съществува. Пресъхнал извор.
* * *
Имаше и цветя, пак дело на Жаклин, подозираше Урсула. Слава богу, че бяха оцелели след вечерта в кръчмата. Прекрасни розови лилии, които сега стояха на бюфета ѝ и изпълваха стаята с аромата си. Всекидневната гледаше на запад и следобед слънцето я грееше. Навън беше още светло, дърветата в градината се кипреха с новите си листа. Апартаментът беше много хубав, близо до Бромптън Оратори, тя бе инвестирала цялото си наследство в него. Имаше малка кухня и баня, напълно съвременни, но като цяло в обзавеждането нямаше нищо модерно. След войната, когато такива неща още не се търсеха, бе купила прости, изискани стари мебели. Мокетът беше в бледозелено, а пердетата и дамаската бяха от един и същ плат, от по-фините на Уилям Морис. Стените бяха боядисани в светложълто, поради което вътре изглеждаше светло и просторно дори в дъждовно време. Имаше няколко съда от майсенски и устършърски порцелан – купи за бонбони и десертен сервиз – и те купени изгодно след войната, – освен това винаги имаше цветя, Жаклин знаеше.
Единствената груба нотка идваше от две стафордширски лисици в крещящо оранжево, стиснали в челюстите си по един умрял заек. Беше ги взела преди години от Портобело Роуд почти без пари. Напомнили ѝ бяха за Фокс Корнър.
„Обичам да идвам тук – беше казала Сара. – Имаш толкова хубави неща и винаги е толкова чисто и подредено, не като у дома.“ „Когато живее сам, човек може да си позволи да пази чисто и подредено“, отвърна Урсула, но все пак беше поласкана от комплимента. Дали не трябваше да приготви завещанието си, да реши на кого да остави земните си притежания? Би искала апартаментът да остане за Сара, но споменът за караниците за Фокс Корнър след смъртта на Силви я караше да се колебае. Редно ли е човек да показва кой му е любимец? По-скоро не. Трябваше да раздели собствеността си между всичките си седем племенници, включително и онези, които не харесваше или не беше виждала. Джими, разбира се, не се ожени и нямаше деца. Сега живееше в Калифорния.