– Хомосексуален е, нали знаеш? – беше казала Памела. – Винаги е имал такава склонност.
Това бе информация, не критика, при все това думите ѝ като че ли подсказваха, че в това има нещо непристойно, и в същото време издаваха съвсем леко доволство, сякаш тя по-добре се справяше с либералните възгледи. Урсула се запита дали сестра ѝ знае за Джералд и неговите склонности.
– Джими си е просто Джими – отвърна тя.
* * *
Един ден предната седмица бе заварила вестник „Таймс“ на бюрото си. Беше грижливо сгънат, така че да се виждат само некролозите. Този на Крайтън беше с негова снимка в униформа, правена още преди да го познава. Забравила бе колко е хубав. Текстът беше доста дълъг, споменаваше се и Ютланд, разбира се. Съпругата му Мойра го била „изпреварила“, имал няколко внуци и обичал голф. Винаги бе мразил голф, кога ли се бе състояла тази промяна? И преди всичко кой беше оставил вестника на бюрото ѝ? Кой се бе сетил да ѝ каже след всичките тези години? Нямаше никаква представа и сигурно никога нямаше да разбере. Имаше период по време на връзката им, когато той често оставяше бележки на бюрото ѝ, доста неприлични любовни писъмца, които се появяваха сякаш от нищото. Може би същата невидима ръка сега бе донесла и вестника.
– Мъжът от Адмиралтейството е починал – каза на Памела. – Разбира се, накрая всички умират.
– Нещо по-банално не можа ли да измислиш? – засмя се Памела.
– Не, искам да кажа, че рано или късно всички, които познаваш, умират, включително и самият ти.
– Дрън-дрън.
– Amor fati. Ницше все за това говори. Отначало ми беше трудно да го разбера. Мислех си, че става дума за нещо с „факти“. Нали помниш, че ходех на психиатър? Доктор Келит. Беше философ по душа.
– Любов към съдбата?
– Означава приемане. Приемане на всичко, което ти се случва, както добро, така и лошо. Смъртта е вероятно поредното нещо, което трябва да се приеме.
– Напомня ми за будизма. Казах ли ти, че Крис ще заминава за Индия, в някакъв манастир? След Оксфорд така и не успя да намери пътя си. Явно е „хипи“.
Урсула бе на мнение, че Памела твърде много глези третия си син. На нея Кристофър ѝ се струваше доста зловещ. Опита се да измисли друга, по-великодушна дума, но не успя. Той беше от онези хора, които те гледат с многозначителна усмивка, сякаш са много по-високо от теб в интелектуално и духовно отношение, а всъщност просто не можеше да общува адекватно с хората.
От аромата на лилиите, прекрасен при първото им потопяване във водата, започваше леко да ѝ се гади. Вътре беше задушно. Трябва да отвори прозореца. Изправи се, за да занесе чинията в кухнята, и усети пронизваща болка в дясното слепоочие. Наложи се да седне и да изчака да мине. От няколко седмици беше така. Току я прерязваше силна болка, все едно забиваха шиш в главата ѝ. Мислеше, че може да е от високо кръвно, но след поредица изследвания ѝ поставиха диагноза „най-вероятно невралгия“. Дадоха ѝ силни болкоуспокоителни и ѝ казаха, че като се пенсионира, със сигурност ще се оправи.
– Ще имате време да си починете, да се поотпуснете – бе ѝ казал лекарят с онзи тон, все едно говореше на някоя баба.
Болката отмина и тя се изправи предпазливо.
Какво щеше да прави с всичкото това време? Замисли се дали да не се премести в провинцията, в малка къщичка, да участва в живота на някое село, може би недалеч от Памела. Представи си Сейнт Мери Мийд или Феърейкър на мис Рийд96. Можеше да седне да напише роман. Това със сигурност щеше да ѝ запълни времето. И куче, време беше да си вземе куче. Памела гледаше голдън ретривъри вече няколко подред, един след друг, за Урсула напълно еднакви.
Изми чиниите. Тази вечер може би щеше да си легне рано, да си направи чаша „Овълтайн“ и да си я вземе в леглото заедно с книгата. Четеше „Комедиантите“ на Греъм Грийн. Може би наистина трябваше да си почива повече, но напоследък бе започнала да се бои от съня. Сънищата ѝ бяха толкова ярки, че понякога трудно приемаше, че не са истински. Наскоро няколко пъти бе убедена, че с нея се е случило нещо невероятно, при условие че очевидно – съвсем естествено – не беше така. И падаше. На сън все падаше по стълбища и от скали, много неприятно усещане. Дали това не беше първият знак за настъпваща деменция? За началото на края. За края на началото.