От прозореца на спалнята видя да се издига голяма луна. Кралицата-луна на Кийтс, помисли си. Нежна е нощта. Болката в главата ѝ се върна. Наля чаша вода от чешмата и глътна няколко болкоуспокоителни.
* * *
– Но ако бяха убили Хитлер, преди да стане канцлер, нямаше да се стигне до конфликт между арабите и израелците, нали? – Шестдневната война, както я наричаха, бе приключила с решителна победа на израелците. – Разбирам защо евреите искат да създадат независима държава и я защитават със зъби и нокти – продължи Урсула, – винаги съм симпатизирала на ционистката кауза, дори преди войната, но пък, от друга страна, разбирам и защо арабските държави са толкова засегнати. Ако обаче Хитлер не бе организирал холокоста...
– Понеже е бил мъртъв....
– Да, понеже е бил мъртъв. Тогава подкрепата за еврейската държава щеше да е доста по-слаба...
– Това „ами ако“ важи за цялата история – каза Найджъл.
Първородният син на Памела, любимият ѝ племенник, преподаваше история в Брейзноуз, някогашния колеж на Хю. Поканила го беше на обяд във „Фортнъмс“.
– Приятно е човек да проведе интелигентен разговор – рече тя. – Бях на почивка в Южна Франция с приятелката си Мили Шоукрос. Познаваш ли я? Не? Тя вече не се казва така, смени няколко съпрузи, един от друг по-богати.
Мили, „военната булка“, бързо си беше дошла от Америка с аргумента, че родителите на съпруга ѝ са били „кравари“. Върнала се беше към „сцената“ и след поредица катастрофални връзки попадна на златна мина в лицето на издънка на семейство в петролния бизнес в данъчно изгнание.
– Живее в Монако. Невероятно малко място, представа нямах. Доста е изглупяла напоследък. Май прекалявам с бърборенето, а?
– Не, никак даже. Искаш ли вода?
– Хората, които живеят сами, стават бъбриви. Живеем без ограничения, поне не словесни.
Найджъл се усмихна. Носеше сериозни очила и беше наследил прекрасната усмивка на Харолд. Когато свали очилата, за да ги забърше, ѝ се видя страшно млад.
– Толкова млад изглеждаш – каза Урсула. – Разбира се, ти си млад. Звуча като изкуфяла лелка, нали?
– Не, не. Ти си може би най-умният човек, когото познавам.
Тя си намаза една кифличка, доволна от този комплимент.
– Веднъж чух някой да казва, че да се умува за миналото е прекрасно нещо, иначе нямаше да има история.
– Сигурно е бил прав.
– Помисли си само колко различно щеше да бъде всичко – не се отказваше Урсула. – Желязната завеса вероятно изобщо нямаше да я има и Русия нямаше да налапа цяла Източна Европа.
– Да „налапа“ ли?
– Ами да, това си беше чисто и просто лакомия. А и без войната американците може би нямаше да се възстановят от депресията толкова бързо и следователно нямаше да имат чак такова огромно влияние върху света...
– И страшно много хора щяха още да са живи.
– Е, да, това се подразбира. Изобщо целият културен облик на Европа щеше да е различен заради евреите. Помислѝ за всички прогонени хора, които се местят от държава в държава. Великобритания щеше още да е империя или поне нямаше да сме я загубили така внезапно... Разбира се, не искам да кажа, че да си имперска сила е хубаво нещо. Но нямаше и да сме се разорили и да ни е толкова трудно да се възстановим и финансово, и психически. И нямаше да има Общ пазар...
– До който така или иначе не ни допускат.
– Помисли си само колко силна щеше да е Европа! От друга страна, Гьоринг и Химлер сигурно щяха да поемат нещата. И всичко щеше да се развие по същия начин.
– Не се знае. Нацистите са били незначителна крайна партия почти до момента, в който вземат властта. Всички са фанатични психопати, просто никой не е притежавал харизмата на Хитлер.
– Да, да, знам – отвърна Урсула. – Той беше изключително харизматична личност. Хората говорят за харизмата сякаш е нещо хубаво, но тя е всъщност илюзия, в древния смисъл на думата, нещо като магия. Мисля, че е заради очите, имаше изключително завладяващи очи. Взреш ли се в тях, усещаш, че е възможно ти също да повярваш...
– Значи си го познавала, така ли? – възкликна Найджъл.
– Е, не точно. Искаш ли десерт, миличък?
* * *
Беше юли и горещо като в пещ, докато се връщаше от „Фортнъмс“ по Пикадили. Като че ли всичко излъчваше топлина. Напоследък и цветовете бяха по-ярки. В службата имаше момичета, чиито поли сякаш бяха ушити от драперии. Днешните млади хора твърде много се вълнуваха от самите себе си, сякаш те бяха измислили бъдещето. Това бе поколението, заради което се бе водила войната, и сега то размахваше думата „мир“ като рекламен лозунг. Те не познаваха войната. („И това е хубаво – представи си да казва Силви, – независимо колко незадоволителни ще се окажат накрая.“) На тях им беше връчен нотариалния акт върху свободата. А какво щяха да направят с нея, си беше тяхна работа. (Звучеше като някоя баба, превърнала се бе в човек, какъвто винаги бе вярвала, че няма да бъде.)