Писмата му бяха ведри и сдържани („мъжете са страхотни, такъв силен характер“). Отначало ги споменаваше по име (Бърт, Алфред, Уилфред), но след битката при Ипър бяха станали просто „мъжете“ и Силви се питаше дали Бърт, Алфред и Уилфред са още живи. Хю никога не говореше за смърт или умиране, сякаш бяха заминали на екскурзия или на разходка. („Тази седмица ужасно много вали. Навсякъде е кално. Дано при вас поне времето да е по-хубаво!“)
– На война?! Отиваш на война?! – бе изкрещяла тя, когато той се записа доброволец, досега не му беше крещяла. А може би е трябвало.
Не желаел след години да си спомня, че е пропуснал войната, обясни Хю, че други са защитавали честта на родината, а той не.
– Това може да се окаже единственото приключение в живота ми.
– Приключение? – повтори смаяно тя. – Ами децата ти, съпругата ти?
– Но аз заради вас го правя – отвърна той с наранен поглед като един неразбран Тезей. В този момент Силви истински го ненавиждаше. – За да защитя дома си. В името на всичко, в което вярваме.
– Само дето чух думата „приключение“ – измърмори Силви и му обърна гръб.
Въпреки това тя, разбира се, бе отишла в Лондон да го изпрати. Огромната, размахала знаменца тълпа, която крещеше, сякаш вече бяха победили, ги повлече към влака. Силви бе изненадана от кресливия патриотизъм на жените. Не се ли очакваше войната да прави жените пацифистки?
Хю я прегърна силно, сякаш бяха млади влюбени, и скочи във влака в последния момент. Безброят униформени мъже веднага го погълна. „Неговият полк“, помисли си тя. Колко странно. Също като останалите, и той изглеждаше безкрайно, глупаво весел.
Когато влакът се задвижи и бавно потегли, превъзбудената тълпа изрева, знамената затрепкаха, захвърчаха шапки. Силви се взираше невиждащо в прозорците на вагоните, които я подминаваха бавно, после все по-бързо и накрая се сляха един с друг. Не можа да види Хю, а вероятно и той не я бе видял.
Остана на перона, след като всички си отидоха, загледана в хоризонта, където бе изчезнал влакът.
* * *
Силви остави писмото и взе иглите за плетене.
– Чухте ли новината? – повтори Бриджит.
Тя нареждаше приборите на масата за вечеря. Силви огледа намръщено плетката си, чудеше се дали иска да чуе каквато и да е новина, произхождаща от Бриджит. Сви една бримка на ръкава „реглан“ на меката сива жилетка, която плетеше за Морис. Напоследък жените в домакинството прекарваха невъобразимо количество време в плетене на шалчета и ръкавици, чорапи и шапки, елеци и пуловери, за да не студуват мъжете.
Вечер госпожа Глоувър седеше до печката в кухнята и плетеше огромни ръкавици, в които можеха да влязат и копитата на орните коне на Джордж. Разбира се, не бяха за Самсон и Нелсън, а за самия Джордж, един от първите доброволци, както тя не пропускаше случай да отбележи с гордост и съответно да раздразни Силви. Дори Марджъри, помощничката в кухнята, се бе поддала на манията и следобедите се мъчеше с нещо подобно на парцал за чинии. „Повече дупки отколкото прежда“, бе отсъдила госпожа Глоувър, след което я бе праснала по главата и пратила да се залавя за работа.
Бриджит се бе захванала с безформени чорапи – пета не можеше да извърти, дори животът ѝ да зависеше от това – за новия си любим. „Отдала бе сърцето си“ на коняря от Етрингъм Хол Сам Уелингтън. „Е, да, стар ботуш е“, казваше тя и се заливаше от смях17 по няколко пъти на ден, сякаш шегата току-що ѝ бе хрумнала. Бриджит изпращаше на Сам Уелингтън сантиментални картички, на които ангели кръжаха над плачещи жени, седнали около покрити с плюш и шнурове маси в домашни салони. Силви бе опитала да ѝ намекне, че може би не е зле да избере нещо по-жизнерадостно.
Бриджит държеше снимка, направена във фотоателие, на Сам Уелингтън на разхвърляната си тоалетка. Заемаше видно място до стария емайлиран комплект от четка и гребен, подарени от Силви, когато Хю ѝ бе купил нови сребърни за рождения ден.
Подобен неизбежен портрет на Джордж красеше нощното шкафче на госпожа Глоувър. Напъхан в униформа и притеснен пред студийния декор, който напомняше на Силви за крайбрежието на Амалфи, Джордж Глоувър вече не приличаше на сикстинския Адам. Силви се замисли за всички доброволци, преминали през този ритуал, спомен за майки и любими, за някои от тях и първата, и последна снимка в живота. „Може да го убият – обясняваше Бриджит за любимия си – и да забравя как е изглеждал.“ Силви имаше предостатъчно снимки на Хю. Животът му бе много добре документиран.
Всички деца с изключение на Памела бяха горе. Теди спеше в люлката си или пък лежеше буден, но поне не се оплакваше. Морис и Урсула правеха незнайно какво, което Силви не държеше да научава, защото за момента то означаваше спокойствие във всекидневната, ако се изключи по някое подозрително тупване горе от време на време и дрънченето на тежки тенджери, долитащо от кухнята, където госпожа Глоувър даваше израз на чувствата си по някоя тема, най-вероятно войната или несръчността на Марджъри, или и двете.