* * *
Реши да мине през парка и пресече улицата към Грийн Парк. В неделя винаги се разхождаше из парковете, но сега беше пенсионирана, така че можеше да се каже, че всеки ден е неделя. Мина покрай двореца, влезе в Хайд Парк, купи си сладолед и поседна на един шезлонг. Ужасно беше уморена, обядът сякаш бе изцедил и последните ѝ сили.
Изглежда, беше задрямала, нищо чудно при толкова храна. Езерото беше пълно с лодки и водни колела, хората въртяха педали, смееха се и подвикваха. Усещаше да се задава главоболие, а в чантата нямаше болкоуспокоителни. Може би трябваше да вземе такси от „Керидж Драйв“, в тази жега нямаше да успее да се прибере пеша. Усети обаче, че болката по-скоро отслабва, отколкото се засилва, което се различаваше от обичайния ход на главоболията ѝ. Затвори отново очи, слънцето още бе жарко и ярко. Чувстваше се приятно сънлива.
Странно бе да спи сред хората. Уж трябваше да се чувства уязвима, но вместо това ѝ вдъхваше спокойствие. Как го беше казал Тенеси Уилямс, „добротата на непознатите“? Лебедовата песен на Мили на сцената, последното дихание на умиращия лебед, бе в ролята на Бланш Дюбоа в постановка в Бат през 1955 година.
Остави се разговорите и виковете в парка да я приспят. Целта на живота не бе „да станеш нещо“, нали? Беше да бъдеш. Доктор Келит със сигурност би одобрил това съждение. И всичко е ефимерно, макар че всичко е вечно, помисли си сънено тя. Някъде излая куче. Изплака дете. Детето бе нейно, усещаше тежестта му в ръцете си. Беше прекрасно. Сънуваше. Намираше се на някаква ливада, цъфнал лен и ралица, лютиче, мак, плюскавиче и лайкучка, нетипични за сезона кокичета. Светът на сънищата и неговите чудатости, помисли си тя и долови звъна на малкия пътнически часовник на Силви, който отброяваше полунощ. Някой пееше, дете, тънък гласец пригласяше: „Имах нявга едно дърво, нищо не раждаше то, само сребърно орехче и круша от злато“. Muskatnuss, така беше на немски индийско орехче. От толкова време се опитваше да си спомни и ето че думата изведнъж се появи.
Сега се намираше в някаква градина. Чуваше нежното звънтене на чаши върху чинийки, скърцането и дрънченето на косачка, долавяше лютиво-сладкия аромат на карамфили. Някакъв мъж я вдигна и подхвърли във въздуха, а по тревата се разпиляха бучки захар. Друг свят, но в същото време беше и този. Позволи си да се засмее леко, макар да бе на мнение, че хората, които се смеят сами на обществени места, най-често са луди.
Въпреки лятната жега заваля сняг, такива неща се случват често в сънищата. Снегът покри лицето ѝ, беше прекрасен и охлаждащ. После тя пропадна, падаше, падаше в мрака, черен и дълбок...
Но ето го снегът отново, бял и ласкав, светлината му пронизваше като остра сабя тежките завеси, някой я вдигна и залюля.
– Ще я нарека Урсула – рече Силви. – Какво ще кажеш?
– Харесва ми – отвърна Хю. Лицето му запълни полезрението ѝ. Тънките му мустаци и бакенбарди, благите зелени очи: – Добре дошла, мечо.
Краят на началото97
– Добре дошла, мечо.
Баща ѝ. Имаше неговите очи.
Както си му беше редът, Хю бе крачил напред-назад по дългата черга „Войзи“ в коридора на горния етаж, тъй като му бе забранено да прекрачва в светая светих. Не беше наясно с подробностите около онова, което се случваше зад вратата, и беше искрено благодарен, че не му се налага да е запознат с процеса на раждането. Писъците на Силви говореха за мъчение, ако не и за касапница. Жените са изключително смели, помисли си той. Изпуши няколко цигари, за да не допусне недостойното за един мъж прилошаване.
Равнодушният бас на доктор Фелоус донякъде го успокояваше, ала, уви, за съжаление, той долиташе на фона на истеричното бръщолевене на помощничката в кухнята. Къде беше госпожица Глоувър? Понякога готвачката можеше да окаже голяма помощ. Готвачката в дома от детството му в Хампстед винаги запазваше хладнокръвие в критични мигове.
В един момент се чу страшна неразбория, която говореше за велика победа или пък за велико поражение в разиграващата се от другата страна на вратата битка. Хю се въздържа да влезе, без да е поканен. Най-накрая доктор Фелоус отвори със замах вратата и обяви: