Третото му дете бе напът. Дъщеря ми, помисли си ласкаво той, загледан в малкото сбръчкано личице. Хю обичаше бебета.
* * *
– Какво ще я правим? – фучеше Силви. – Няма да ражда под моя покрив.
– Нашия покрив.
– Ще трябва да го даде за осиновяване.
– Това дете е част от семейството ни – каза Хю. – Във вените му тече кръвта на моите деца.
– Нашите деца.
– Ще кажем, че е осиновено. Осиротял роднина. Хората няма да задават въпроси.
В крайна сметка бебето се роди във Фокс Корнър, беше момче и щом го видя, Силви не можеше да го отхвърли толкова лесно. „Прекрасен е“, заяви тя. За нея всички бебета бяха прекрасни.
До края на бременността на Изи бе забранено да излиза от градината. Оплакваше се, че я държат като затворник, „като граф Монте Кристо“. Предаде бебето веднага след раждането и не прояви никакъв интерес към него, сякаш цялата история – бременността, принудителният престой – беше някакво изпитание, натрапено против волята ѝ, и сега, след като бе изпълнила своята част от сделката, вече можеше да си ходи. След две седмици въргаляне в леглото на пълно обслужване от недоволната Бриджит я качиха на влака за Хампстед, откъдето я препратиха в частен пансион в Лозана.
Хю се оказа прав, никой не се учуди на внезапната поява на още едно дете. Накараха госпожа Глоувър и Бриджит да се закълнат, че няма да проговорят, като клетвата им бе подплатена – без знанието на Силви – с известна сума. Хю познаваше стойността на парите, неслучайно беше банкер. Що се отнася до доктор Фелоус, разчитаха на професионалната му дискретност.
– Ролан – каза Силви. – Това име винаги ми е харесвало. „Песента на Ролан“, някогашен френски рицар.
– Предполагам, че е загинал в битка – подхвърли Хю.
– С всички рицари е така.
* * *
Сребърното зайче се въртеше, проблясваше и трепкаше пред очите ѝ. Листата на бука танцуваха, градината напъпи, разцъфна и се отрупа с плод без никаква помощ от нейна страна. „Люли-люли бебе – пееше Силви. – Падна долу бебе, с люлката и ти.“ Урсула не се уплаши от тази заплаха и продължи смелото си пътуване напред с другарчето си Ролан.
Ролан беше кротко дете и на Силви ѝ отне известно време да забележи, че „не е съвсем наред“, както се изрази тя една вечер пред Хю, който се бе прибрал след тежък ден в банката. Той знаеше, че няма смисъл да споделя финансовите си тревоги с нея, но понякога си мечтаеше как се връща от работа при съпруга, която живо се интересува от счетоводни книги и годишни отчети, от повишената цена на чая, от нестабилния пазар на вълната. Съпруга, „моделирана“ според неговите изисквания, а не красивата, остроумна и твърде често осмеляваща се да му противоречи жена, за която се бе оженил.
Беше се усамотил в кабинета си, седнал на бюрото с голямо малцово уиски и малка пура с надеждата да го оставят на мира. Напразно. Силви се промъкна и седна срещу него като клиент, дошъл да иска заем.
– Мисля, че детето на Изи е малоумно.
Досега винаги беше Ролан, но сега, при наличието на недостатък, отново бе станал на Изи.
Хю отказа да приеме преценката ѝ, но с течение на времето започна да става ясно, че Ролан не напредва в развитието си като останалите. Учеше бавно и му липсваше естественото детско любопитство към света. Човек можеше да го остави седнал пред камината с книжка от плат или няколко дървени кубчета и след половин час да го завари все така загледан доволно в огъня (обезопасен за деца), а Куини, котката, седеше и се миеше до него (тя драскаше и като цяло беше по-опасна от огъня). Ролан изпълняваше всякакви прости задачи и прекарваше голяма част от времето си като слуга на момичетата, Бриджит и госпожа Глоувър, която си позволяваше да го изпраща да донесе брашно от килера или дървена лъжица. Едва ли щеше да ходи в старото училище на Хю или пък в колеж и някак си заради това Хю го заобича още повече.
– Може би трябва да му купим куче – предложи той. – Кучето е най-добрият приятел на едно момче.
Така се появи Боцман, голямо дружелюбно животно с инстинкт да пази и закриля, което веднага разбра, че му е поверена голяма отговорност.
Поне момчето е спокойно, мислеше си Хю, за разлика от откачената му майка и от неговите собствени по-големи деца, които не спираха да се бият и карат. Урсула, разбира се, бе различна от всички. Беше наблюдателна, сякаш се опитваше да обеме целия свят с малките си зелени очи, същите като неговите. Беше малко плашеща.
* * *
Триножникът на господин Уинтън бе поставен с лице към водата. Той беше доста доволен от нарисуваното досега, от синьото, зеленото и бялото – и тъмнокафяво тук-там – на морския бряг на Корнуол. Вече няколко летовници се бяха спрели да разгледат раждащата се картина. Той се надяваше на някой комплимент, но до този момент никой нищо не беше казал.