Малка флотилия яхти с бели платна се плъзгаше по хоризонта, сигурно имаше някаква регата. Господин Уинтън мацна няколко бели точици на своя нарисуван хоризонт и се отдръпна, за да се възхити на резултата. За другите това можеше да са просто бели петънца, но за него бяха яхти. Щяха да контрастират доста добре с няколкото фигури на брега. Двете момиченца, улисани в строителството на пясъчен замък край него, щяха да свършат работа. Той захапа четката си, загледан в платното. Как да подходи?
* * *
Пясъчният замък бе идея на Урсула. Щяха да построят, бе казала тя, най-хубавия замък на всички времена. Описала бе толкова вдъхновено бъдещата крепост с ровове, кули и назъбени парапети, че Памела вече почти си представяше как дами с шарфове помахват на препускащите по подвижния мост рицари (за подвижния мост трябваше да намерят парче дърво). Заловили се бяха със задачата с всички сили, макар че все още бяха на етапа на грубото строителство, копаеха рова, който след време, когато дойдеше приливът, щеше да се напълни с вода, за да пази дамите с шарфовете от нападение и обсада (от някой като Морис, което беше неизбежно). Ролан, техният раболепен слуга, бе изпратен да събере камъчета за украса и най-вече да намери жизненоважния подвижен мост.
Отдалечили се бяха от зачетените в книгите си Силви и Бриджит, а новото бебе Едуард – Теди – спеше на одеяло върху пясъка под сянката на един платнен чадър. Морис ровеше из локвичките между скалите в другия край на плажа. Намерил си беше нова компания, груби местни момчета, с които ходеше да плува и да се катери по скалите. За Морис всички момчета бяха просто момчета. Още не беше се научил да ги преценява по акцент и социално положение.
В Морис имаше нещо неразрушимо и сякаш никой никога не се тревожеше за него, майка му най-малко от всички.
За щастие бяха оставили Боцман при съседите, семейство Коул.
Както повеляваше традицията, пясъкът от рова се трупаше на купчинка в средата, строителен материал за бъдещата крепост. И двете момичета, изпотени и уморени от усилията, спряха за момент и се отдръпнаха, за да огледат безформената купчина. Памела вече не беше толкова сигурна за кулите и парапетите и откровено се съмняваше, че ще стигнат до дамите с шарфовете. Купчината напомни на Урсула за нещо, но какво? Нещо познато и същевременно мъгляво и неопределимо. Често имаше такива усещания, сякаш споменът е бил издърпан насила от бърлогата си. Предполагаше, че при всички е така.
После на мястото на усещането дойде страх, също и леко вълнение, онова вълнение, което човек изпитва в началото на гръмотевична буря или когато от морето се надигне мъгла и затисне брега. Опасността можеше да се крие къде ли не – в облаците, вълните, малките яхти на хоризонта, в мъжа, който рисуваше на триножника. Тя изтича при Силви, за да ѝ сподели страховете си и да бъде успокоена.
Урсула беше особено дете, постоянно намираше за какво да се притеснява. Силви непрекъснато трябваше да отговаря на тревожните ѝ въпроси: какво ще правим, ако къщата се запали, ако влакът катастрофира, ако реката придойде. Тя бе установила, че най-добрият начин да успокои страховете ѝ е не да махне с ръка, а да даде конкретни практически съвети. („Е, как какво, миличка, ще си съберем нещата и ще се качим на покрива да изчакаме водата да спадне.“)
Междувременно Памела стоически се зае отново с копаенето на рова. Господин Уинтън бе изцяло погълнат от непосилната задача да предаде точните контури на шапката на Памела. Какъв късмет, че двете момиченца бяха решили да си построят пясъчен замък в центъра на композицията му. Реши, че може би ще нарече картината „Копаещи момичета“ или „Копаещи в пясъка момичета“.
Силви дремеше над „Тайният агент“ и се ядоса, че я събуждат.
– Какво има? – Огледа се, Памела копаеше усърдно. Крясъците в далечината подсказваха, че Морис е в стихията си. – Къде е Ролан?
– Ролан? – Урсула се озърна, но от покорния им роб нямаше и следа. – Търси подвижен мост.
Силви вече се бе изправила на крака и разтревожено присвиваше очи.
– Какво?
– Подвижен мост – повтори Урсула.
Предположиха, че е видял парче дърво в морето и е нагазил да го вземе. Не съзнаваше какво означава опасност, а и не можеше да плува, разбира се. Ако Боцман бе на пост на плажа, щеше да се втурне във вълните да го извади. В негово отсъствие „Арчибалд Уинтън, аматьор акварелист от Бирмингам“, според описанието в местния вестник, се бе опитал да спаси детето („Ролан Тод, на четири години, на почивка със семейството си“). Захвърлил бе четката и бе заплувал след момчето, „но, уви, напразно“. Краткото съобщение бе внимателно изрязано и запазено за отзиви в Бирмингам. В миниатюрното каре господин Уинтън се бе превърнал в герой и в художник. Представяше си как казва скромно: „А, нищо работа“, а то си беше и така, разбира се, абсолютно нищо, след като никой не бе спасен.