Урсула гледаше как господин Уинтън върви към брега, понесъл на ръце малкото безжизнено телце на Ролан. Памела и Урсула бяха решили, че е отлив, но всъщност беше прилив, водата вече пълнеше рова и се плискаше в купчината пясък, която скоро щеше да изчезне. Самотен обръч се търколи покрай тях, побутван от вятъра. Урсула продължи да се взира навътре в морето, докато зад нея група непознати се опитваха да съживят Ролан. Памела се приближи и двете се хванаха за ръце. Вълните гъделичкаха и покриваха стъпалата им. Само ако не се бяха унесли толкова в пясъчния замък, помисли си Урсула. А идеята ѝ се бе сторила толкова добра.
* * *
– Съжалявам за момчето ви, госпожо Тод – смотолеви Джордж Глоувър и вдигна пръсти към невидимата шапка на главата си.
Силви бе организирала излет да видят прибирането на реколтата. Трябвало да се отърсят от вцепенението на скръбта. След удавянето на Ролан лятото бе някак притихнало. С отсъствието си Ролан изглеждаше по-значим, отколкото приживе.
– Твоето момче? – прошепна Изи, след като оставиха Джордж Глоувър да продължи труда си. Пристигнала бе навреме за погребението на Ролан, в стилен траур, и бе изплакала: „Момчето ми, момчето ми“, над малкия ковчег.
– Той беше мое момче – отвърна троснато Силви, макар да осъзнаваше, с известно чувство за вина, че за Ролан скърби по-малко, отколкото ако беше загинало някое от нейните деца. Но това беше естествено, нали? Сега, когато го нямаше, сякаш всички претендираха за собственост. (Даже госпожа Глоувър и Бриджит щяха да изявят претенции, ако имаше кой да ги изслуша.)
Хю бе изключително покрусен от загубата на „Малчо“, но знаеше, че заради семейството си трябва да продължи напред, както досега.
Изи бе останала във Фокс Корнър, за голямо раздразнение на Силви. Беше на двайсет, „затворена“ у дома в очакване на (поне за момента) неизвестен съпруг, който да я изтръгне от „лапите“ на Аделейд. Споменаването на името на Ролан бе забранено в Хампстед, а Аделейд бе обявила смъртта му за „благословия“. На Хю му бе станало жал за сестра му, а Силви се впусна да обикаля околията за подходящ земевладелец с достатъчно волско търпение, че да издържи Изи.
* * *
В непоносима жега се бяха влачили през поля, катерили се бяха по прегради, бродили бяха през потоци. Силви носеше бебето, увито около тялото ѝ с дълга кърпа. То беше доста тежко, макар и навярно не колкото кошницата с храната, която мъкнеше Бриджит. Боцман вървеше послушно до тях, не беше от кучетата, които тичат напред, по-скоро гледаше да пази тила. Все още бе озадачен от изчезването на Ролан и много държеше да не загуби някой друг. Изи постоянно изоставаше, дори и да бе имала капчица ентусиазъм за пасторална разходка, той бе отдавна угаснал. Боцман правеше каквото му бе по силите да я подкарва напред.
Излетът се оказа доста злополучен, тъй като накрая стана ясно, че Бриджит е забравила сандвичите.
– Как така си ги забравила, за бога?! – извика ядосано Силви.
Наложи се да обядват с пая със свинско, който госпожа Глоувър беше изпратила за Джордж. („Никой да не ѝ е казал!“, нареди Силви.) Памела се беше одраскала на някакъв храст, Урсула беше паднала в коприва. Дори обичайно доволният Теди бе раздразнителен.
* * *
Джордж донесе две мънички зайчета и каза:
– Искате ли да ги си ги вземете у дома?
– Не, благодаря ти, Джордж – отсече Силви. – Ще умрат или ще се размножат и в двата случая само неприятности.
Памела се разстрои и се наложи да ѝ обещаят котенце. (За нейна изненада обещанието беше спазено и едно котенце наистина бе донесено от фермата на имението. Седмица по-късно то умря. Последва погребение. „Аз съм прокълната“, заяви Памела в нетипичен за нея мелодраматичен пристъп.)
– Този орач е доста красив – отбеляза Изи.
– Моля те! Недей, за нищо на света! Моля те – отвърна Силви.
– Не знам за какво говориш.
Следобедът не беше по-хладен и накрая нямаха друг избор освен да поемат обратно към дома в жегата. Памела, която беше сърдита заради зайчетата, стъпи на трън, а един клон удари Урсула през лицето. Теди плачеше, Изи ругаеше, Силви бълваше огън и жупел, а Бриджит заяви, че ако не било смъртен грях, щяла да се хвърли в следващия поток да се удави.