На другия ден Силви, подтикната от чувство за вина заради проявената към децата безчувственост, донесе още едно котенце от фермата на имението. Там винаги имаше малки котенца, които се използваха от родителите в цялата околия за успокояване на гузната си съвест или като награда за децата при някой взет изпит.
Независимо от опитите на Боцман да следи и закриля котенцето, едва седмица след пристигането му Морис го настъпи по време на буйна игра на война с момчетата на семейство Коул. Силви мигом прибра малкото телце и го връчи на Бриджит да го занесе някъде, където да умре на спокойствие.
– Не беше нарочно! – извика Морис. – Не знаех, че глупавото коте е там!
Силви го плесна по бузата и той заплака. Ужасно бе да го гледа човек толкова разстроен, наистина не беше нарочно, така че Урсула се опита да го успокои, от което пък Морис съвсем побесня, а обезумялата от скръб Памела се мъчеше да изскубне всичката коса от главата му. Съседските момчета отдавна се бяха изнесли към дома си, където обикновено цареше мир.
Понякога беше по-трудно да се промени миналото, отколкото бъдещето.
* * *
– Има чести главоболия – рече Силви.
– Аз съм психиатър – обясни ѝ доктор Келит. – Не невролог.
– Също сънища и кошмари – опита се да го прикотка тя.
На Урсула кабинетът ѝ се струваше някак успокояващ. Буковата ламперия, горящият огън, дебелият килим на червени и сини фигури, кожените кресла, дори странният самовар като че ли ѝ бяха познати.
– Сънища, а? – повтори доктор Келит, захапал въдицата.
– Да, освен това ходи на сън.
– Така ли? – сепна се Урсула
– И непрекъснато има déjà vu – додаде Силви, произнасяйки думите с известно отвращение.
– Хм... – отвърна доктор Келит, пресегна се към изкусно изработена лула от морска пяна и изтръска пепелта в камината. Огнището, странно познато като стар домашен любимец, беше във формата на глава с чалма.
– А – извика Урсула, – аз и преди съм идвала тук!
– Виждате ли! – заяви Силви триумфално.
– Хм... – повтори замислено доктор Келит. Обърна се към Урсула и попита: – Чувала ли си за прераждането?
– Да, разбира се – потвърди ентусиазирано тя.
– Сигурна съм, че не е – намеси се Силви. – Някаква католическа доктрина ли е? – След това отклони поглед към странния съд с вода за чай. – А това какво е?
– Самовар, от Русия – отвърна доктор Келит, – макар че не съм руснак, от Мейдстоун съм, но бях в Санкт Петербург преди революцията. – После побутна молив и хартия към Урсула и каза: – Би ли ми нарисувала нещо?
След това пак се завъртя към Силви, която продължаваше да се взира в самовара враждебно, и ѝ предложи чаша чай. Тя отказа, беше свикнала да пие чай само от порцеланова каничка.
Урсула завърши рисунката си и я вдигна да им я покаже.
– Какво е това? – надникна зад рамото ѝ Силви. – Пръстен, кръг? Корона?
– Не, змия, захапала опашката си – обади се доктор Келит и кимна одобрително. – Това е символ на цикличността на Вселената. Времето е изкуствено понятие, истината е, че всичко тече, минало и настояще няма, всичко е сега.
– Колко загадъчно – измърмори сдържано Силви.
Доктор Келит преплете пръсти под брадичката си.
– Знаеш ли – каза на Урсула той, – мисля, че с теб добре ще се разберем. Искаш ли бисквита?
Едно нещо обаче я озадачаваше. Снимката на загиналия при Арас Гай я нямаше на бюрото. Не можа да се сдържи – това бе въпрос, от който произтичаха толкова много други – и попита:
– Къде е снимката на Гай?
– Кой Гай? – отвърна той.
Изглежда дори на непостоянството на времето не можеше да се разчита.
* * *
– Обикновен остин – рече Изи. – Кола за извън града, с четири врати, но далеч не толкова скъпа, колкото бентли. Даже никак, в сравнение с твоята глезотия е направо кола за работническите маси, Хю.
– На кредит, без съмнение – каза Хю.
– Напротив, изцяло изплатена, в брой. Имам издател, имам пари, Хю. Вече няма нужда да се притесняваш за мен.
Докато останалите се възхищаваха (или се мръщеха като Хю и Силви) на лъскавата вишневочервена кола, Мили се обади:
– Трябва да тръгвам, довечера имам танцово представление. Благодаря ви за прекрасния чай, госпожо Тод.
– Ще те изпратя – каза Урсула.
На връщане избегна добре познатата пряка пътека в дъното на градината и мина по пътя, където се наложи да отскочи, за да не я отнесе Изи с новата си кола. Изи ѝ махна за довиждане.
– Кой беше това? – попита Бенджамин Коул, който се беше забил с колелото в един храст, за да избегне остина.