Сърцето на Урсула подскочи и затуптя развълнувано. Обектът на нейното обожание! Причината, поради която бе избрала да се върне по дългия път, бе надеждата, че може „случайно“ да срещне Бенджамин Коул. И той беше тук! Какъв късмет.
* * *
– Загубиха ми топката – каза отчаяно Теди, когато тя влезе в трапезарията.
– Знам. После ще отидем да я потърсим.
– Много си зачервена и задъхана. Да не се е случило нещо?
Случило ли се беше нещо? Не, само най-хубавото момче на света я бе целунало, и то точно на шестнайсетия ѝ рожден ден. Беше я изпратил, бутайки колелото, и в един момент ръцете им се бяха докоснали, двамата се бяха изчервили (колко романтично!) и той бе казал: „Знаеш ли, аз много те харесвам“. И след това направо там, пред портата (където всеки можеше да ги види), бе подпрял колелото на зида и я бе придърпал към себе си. И после целувката! Сладка, бавна и много по-хубава, отколкото очакваше, макар че след нея се чувстваше някак... ами, да... останала без дъх. Бенджамин също изглеждаше задъхан, отдръпнаха се един от друг смаяни.
– Леле – каза той, – досега не съм целувал момиче, не знаех, че може да е толкова... вълнуващо.
Разтърси глава като куче, сякаш беше изненадан, че не може да намери нужните думи.
Ето това, помисли си Урсула, щеше да остане най-хубавият миг в живота ѝ, независимо какво друго ѝ се случеше. Сигурно щяха още да се целуват, но в този момент каруцата на вехтошаря се появи иззад ъгъла и неговият почти неразбираем пронизителен вик „Стаааари нещаааа купуууувам“ сложи край на разцъфващия им романс.
– Не, нищо не се е случило – отговори на Теди тя. – Просто се сбогувах с Изи. Не видя колата ѝ. Щеше да ти хареса.
Теди сви рамене и бутна „Приключенията на Огъстъс“ от масата.
– Страшна глупост.
Урсула взе една недопита чаша шампанско с изцапан с розово червило ръб и отля половината в малка чаша за крем, която подаде на Теди.
– Наздраве.
Чукнаха се и пиха на екс.
– Честит рожден ден – каза Теди.
Как прекрасен е тоя живот!
Около мен пада ябълков плод,
гиздава лозница вие венци,
руйно вино в устата цеди ...
– Какво четеш? – попита подозрително Силви.
– Марвел.
Силви взе книгата и набързо прегледа стиховете.
– Доста сочни – заключи тя.
– „Сочни“, що за критика е това?
Урсула се засмя и захапа една ябълка.
– Не се престаравай с четенето – въздъхна Силви. – За момиче не е много хубаво. Какво ще избереш, като тръгнеш на училище след ваканцията? – Латински? Гръцки? Не английска литература, нали? Не виждам смисъл.
– Не виждаш смисъл в английската литература?
– Не виждам смисъл да се изучава. Достатъчно е човек просто да я чете, нали?
Тя въздъхна отново. Нито една от дъщерите ѝ не приличаше на нея. За миг се пренесе в миналото, под ясното лондонско небе, усети аромата на пролетните цветя, освежени от скорошния дъжд, чу тихото звънтене на юздата на Тифин.
– Може да запиша съвременни езици. Не знам. Не съм сигурна, още не съм си направила план.
– План?
* * *
Замълчаха. В тишината край тях безгрижно мина лисица. Морис вечно се опитваше да я застреля. Или не беше толкова точен стрелец, за какъвто се мислеше, или лисицата беше по-умна от него. Според Урсула и Силви по-вероятно беше второто.
– Толкова е красива – каза Силви. – И с разкошна опашка.
Лисицата седна като куче в очакване на вечерята си, без да откъсва очи от нея.
– Нищо нямам – каза ѝ Силви и показа празната си длан.
Урсула подхвърли огризката от ябълката си, леко, отдолу, за да не я стресне, и лисицата пристъпи към огризката, захапа я внимателно, след това обърна опашка и изчезна.
– Всичко яде – отбеляза Силви. – Като Джими.
Появи се Морис и ги стресна. Нарамил беше новата си пушка „Пърди“.
– Това проклетата лисица ли беше?
– Дръж се възпитано, Морис – скара му се Силви.
Прибрал се беше след завършването, чакаше да започне практическото му обучение като адвокат и беше безкрайно отегчен. Силви му бе предложила да си намери работа във фермата на имението, там винаги търсеха сезонни работници. „Да работя със селяните? – отвърна Морис. – За това ли ми дадохте толкова скъпо образование?“ („И аз се чудя за какво изобщо го пратихме да учи“, отбеляза Хю.)
– Ще ме научиш ли да стрелям? – попита Урсула и веднага скочи. – Хайде, аз ще използвам старата ловджийска пушка на татко.
– Какво пък – сви рамене Морис, – но момичетата не могат да стрелят.
– Момичетата за нищо не стават – съгласи се Урсула. – Нищо не могат.