– Това сарказъм ли беше?
– Моля?
* * *
– Доста добре за начинаещ – призна с нежелание Морис. Стреляха по бутилки, наредени на оградата близо до горичката, и Урсула уцелваше много по-често от него. – Сигурна ли си, че ти е за пръв път?
– Бързо се уча.
Изведнъж той завъртя рязко пушката към края на горичката и преди Урсула да успее да види в какво се е прицелил, Морис натисна спусъка.
– Най-сетне я гръмнах! – извика той победоносно.
Урсула хукна, отдалеч видя купчината ръждивокафява козина. Белият край на красивата опашка потръпна леко и лисицата на Силви си отиде от този свят.
Намери Силви на терасата, четеше някакво списание.
– Морис застреля лисицата.
Силви отпусна глава и затвори примирено очи.
– Все някога щеше да стане.
Тя отвори очи. Влажни бяха. Урсула никога не бе виждала майка си да плаче.
– Един ден ще го лиша от наследство – процеди Силви и мисълта за безжалостното отмъщение пресуши сълзите ѝ.
Памела се появи на терасата и повдигна въпросително вежда.
– Морис застреля лисицата – каза Урсула.
– Надявам се, че след това ти си застреляла него – рече тя и очевидно говореше напълно сериозно.
– Ще отида да посрещна татко на гарата – каза Урсула, когато Памела се прибра.
* * *
Естествено, нямаше да посреща Хю. От рождения ден насам се срещаше тайно с Бенджамин Коул. Бен, сега така го наричаше. На поляната, в гората, по пътя. (Все навън, както изглеждаше. „Добре, че времето е хубаво, та да можете да се натискате“, бе заявила Мили с подхилкване.)
Урсула установи колко добра лъжкиня е. (Всъщност нима не го знаеше отпреди?) „Искаш ли нещо от магазина?“ или „Ще изляза да набера малини“. Толкова ужасно ли щеше да е, ако хората разберяха?
– Ами, мисля, че майка ти просто ще ме убие – рече Бен. („Евреин?“, представяше си как възкликва Силви.) – Нашите също. Твърде сме малки.
– Като Ромео и Жулиета. „Двамина млади обикват се под гибелна звезда“98 и така нататък.
– Да, само дето няма да умрем заради любовта си – отвърна Бен.
– Нима би било толкова лошо да умре човек за това? – попита замечтано Урсула.
– Да.
Бяха стигнали доста далеч, с разгорещени ласки и пъшкане (от страна на Бен). Той заяви, че няма да може „да се сдържа“ още дълго, но тя не беше сигурна какво означава това. Нали щом се обичаха, не трябваше да сдържат нищо един от друг? Очакваше, че ще се оженят. Дали щеше да се наложи да си смени вярата? Да стане еврейка?
* * *
Отидоха на поляната и легнаха прегърнати. Беше много романтично, като се изключеха гъделичкащите я тревички и лайкучката, от която ѝ се кихаше. След това Бен изведнъж се намести отгоре ѝ и тя имаше чувството, че се е озовала в ковчег, заровен в земята. Той получи някакъв спазъм, който ѝ се стори като предвестник на сърдечен удар, и Урсула го погали загрижено по косата.
– Добре ли си?
– Извинявай. Без да искам – отвърна той.
(А какво всъщност беше направил?)
– Трябва да се прибирам – каза Урсула.
Изправиха се, изтупаха си взаимно тревите и цветчетата от дрехите и тръгнаха към дома. Урсула се зачуди дали е изпуснала влака на Хю. Бен погледна часовника си и каза: „О, сигурно отдавна вече са се прибрали“. (Хю и господин Коул пътуваха с един и същ влак от Лондон.) Двамата се прехвърлиха през оградата в ливадата от другата страна на пътя. Кравите още не се бяха върнали след доенето.
Той ѝ подаде ръка да скочи и отново се целунаха. След това забелязаха някакъв мъж да се задава откъм горичката. Вървеше към пътя с куцукане, изглеждаше опърпан, сигурно беше бездомник. Щом ги забеляза, закуцука още по-бързо. Спъна се в тревата, но бързо се изправи и продължи към портата.
– Подозрителен индивид – засмя се Бен. – Какви ли ги е вършил?
* * *
– Вечерята вече е на масата – каза Силви. – Къде беше? Госпожа Глоувър пак е приготвила онова ужасно телешко à la Russe.
* * *
– Морис е застрелял лисицата, така ли? – попита разочаровано Теди.
Така премина цялата вечеря, в злобни нападки и караница заради една нищо и никаква лисица, мислеше си Хю. Щеше му се да се обади, че лисиците все пак са вредители, но не искаше да налива масло в огъня.
– Моля ви, хайде да не говорим за това на вечеря – каза той. – И така ни е достатъчно трудно да смелим тази храна.
Но те държаха да говорят. Опита се да не им обръща внимание, съсредоточи цялото си внимание върху котлетите на госпожа Глоувър. (Тя самата дали някога ги беше опитвала?) Зарадва се, когато някой почука на вратата и всички млъкнаха.
– А, майор Шоукрос – каза Хю, – влезте моля.