– Извинявайте, че ви прекъсвам вечерята – рече майорът. – Исках само да попитам дали Теди е виждал нашата Нанси.
– Нанси ли? – учуди се Теди.
– Да, никъде не можем да я намерим.
* * *
Повече не се срещаха – нито в горичката, нито на алеята, нито на поляната. След намирането на тялото на Нанси Хю наложи строг режим, а и двамата бяха смазани от вина и ужас. Ако се бяха прибрали, когато трябваше, ако бяха минали през ливадата дори само пет минути по-рано, можеше да я спасят. Само че докато се наканят да си тръгнат от поляната, Нанси вече е била мъртва, захвърлена в коритото за храната на добитъка в горния край на ливадата. И така наистина, както при Ромео и Жулиета, всичко бе завършило със смърт. Нанси бе жертвана за любовта им.
– Случило се е нещо лошо – каза ѝ Памела, – но вината не е твоя. Защо се държиш така?
Защото беше виновна. Сега вече знаеше.
Нещо бе разкъсано, разбито, светкавица, прорязала натежалото небе.
* * *
През училищната ваканция през октомври отиде при Изи за няколко дни. Седяха в Руската чайна в Саут Кенсингтън.
– Клиентелата им е доста консервативна – рече Изи, – но пък има прекрасни палачинки.
Имаше и самовар. (Заради него ли Урсула се чувстваше като на тръни? Би било абсурдно.) След като изпиха чая, Изи каза:
– Ще те оставя за секунда, отивам да си напудря носа. Поискай сметката, моля те.
Докато Урсула я чакаше търпеливо да се върне, изведнъж я заля ужас, връхлетя я като ястреб. Усещане за нещо непознато, но безкрайно заплашително. Идваше към нея, тук, сред приятното потракване на лъжички и чинийки. Тя скочи и столът падна на земята. Беше замаяна, пред очите ѝ се стелеше непрогледна пелена. Като прахоляк след бомбардировка, помисли си, макар че нямаше откъде да е виждала бомбардировка.
Мина през мъглата и излезе на Харингтън Роуд. Затича се, продължи по Бромптън Роуд, после напосоки към Егъртън Гардънс.
Идвала беше и преди. Никога не беше идвала.
Имаше нещо неуловимо, което сякаш я чакаше зад ъгъла, нещо, което никога не успяваше да догони, нещо, което я преследваше. Тя бе едновременно жертвата и преследвачът. Като лисица. Продължи да тича, после се спъна и падна.
– Ай-ай – обади се мъжки глас, – ужасно! Дайте да ви помогна. Изцапали сте тюркоазения си шал. Тюркоаз, нали, не аквамарин? Казвам се Дерек, Дерек Олифант.
Познаваше този глас. Не го познаваше. Миналото нахлу в настоящето, сякаш някъде имаше пробойна. Или пък това бе бъдещето, разляло се върху миналото? Каквото и да беше, беше кошмарно, сякаш вътрешният ѝ мрак бе излязъл на повърхността. Вътре бе станало отвън. Едно беше сигурно, времето се беше разместило.
Тя се изправи на крака, но не посмя да се огледа. Без да обръща внимание на ужасната болка, хукна отново. Успя да стигне до Белгрейвия, преди напълно да остане без сили. И тук, помисли си. И тук беше идвала. Никога не беше идвала тук. Предавам се. Каквото и да е, нека ме погълне. Падна на колене на твърдия тротоар и се сви на топка. Като лисица, прогонена от дупката си.
* * *
Явно бе изгубила съзнание, защото когато отвори очи, се намираше в легло сред бяла стая. Имаше голям прозорец, а през него се виждаше див кестен, който все още пазеше листата си. Тя обърна глава и видя доктор Келит.
– Носът ти е счупен – каза той. – Решихме, че сигурно някой те е нападнал.
– Не. Паднах.
– Намерил те е един викарий. Закарал те е с такси до болницата „Сейнт Джордж“.
– А вие какво правите тук?
– Баща ти ми се обади. Не знаел към кого да се обърне.
– Не разбирам.
– Крещяла си, когато са те закарали в „Сейнт Джордж“. Предположили са, че ти се е случило нещо ужасно.
– Тук не сме в „Сейнт Джордж“, нали?
– Не – отвърна той. – Това е частна клиника. Почивка, добра храна и така нататък. Имат прекрасна градина. Аз лично смятам, че хубавата градина винаги помага, не мислиш ли?
* * *
– Времето не е циклично – каза му тя. – То е... като палимпсест.
– О, Господи. Звучи доста неприятно.
– А спомените понякога са в бъдещето.
– Ти си древна душа. Сигурно не е лесно. Но животът е пред теб. Трябва да бъде изживян.
Той не беше неин лекар, беше се пенсионирал, дошъл бе просто като посетител. Заради санаториума Урсула се чувстваше като болна от лека форма на туберкулоза. През деня седеше на слънчевата тераса и четеше, а санитарите ѝ носеха храна и напитки. Шляеше се из градината, водеше любезни разговори с лекарите и психиатрите, говореше с другите пациенти (поне тези на нейния етаж). Истински лудите бяха на тавана, като госпожа Рочестър99. В стаята ѝ дори имаше свежи цветя и купа с ябълки. Престоят ѝ тук сигурно струваше цяло състояние. „Не е ли много скъпо?“, попита тя веднъж Хю, който често се отбиваше при нея. Той отговори: „Изи настоя тя да плати“.