Урусула знаеше и за сляпото увлечение на Ева по „по-възрастния мъж“, когото гледаше влюбено и след когото се влачеше, седеше в ресторанти и кафенета, забравена в някой ъгъл, докато той водеше безкрайни разговори за политика. Ева започна да я води със себе си на тези събирания, в крайна сметка Урсула ѝ беше най-добрата приятелка. Единственото, което Ева искаше, бе да е близо до Хитлер. Същото искаше и Урсула.
Урсула знаеше и за Върха, и за бункера. Всъщност с намесата си щеше да направи огромна услуга на това фриволно момиче.
Така, както бяха свикнали с неизменното присъствие на Ева, всички свикнаха и с английската ѝ приятелка. Урсула беше мила, беше жена, беше никой. Вече никой не се изненадваше, ако тя се появеше сама и се усмихнеше притеснено, изпълнена с възхищение към великия мъж. Той приемаше обожанието за даденост. Сигурно беше невероятно да сe чувстваш толкова уверен в себе си, мислеше си Урсула.
Само че, боже господи, каква скука беше. Толкова въздух под налягане се носеше над масите в „Кафе Хек“ или „Остериа Бавария“, че все едно бяха в някакъв голям балон. Трудно ѝ бе да повярва, че само след няколко години Хитлер ще опустоши света.
* * *
Беше необичайно студено за това време на годината. През нощта лек снежец – като ефирна пелена, като пудра захар от сладкишите на госпожа Глоувър – беше покрил Мюнхен. На Мариенплац имаше голяма елха и навсякъде се разнасяше прекрасният аромат на борови иглички и печени кестени. С тази празнична премяна Мюнхен изглеждаше много по-приказен, отколкото Англия би могла да бъде някога.
Леденият въздух сгряваше кръвта и Урсула тръгна към кафенето с решителна крачка в приятно очакване на чаша горещ и гъст Schokolade със сметана.
Вътре беше задимено и доста неприятно след свежия студ навън. Жените бяха с кожени палта и на Урсула за момент и се прищя да беше взела палтото от норки на Силви. Майка ѝ не го носеше и напоследък то стоеше през цялата година в гардероба, посипано с нафталин.
Той седеше на маса в дъното, наобиколен от обичайните лакеи и подлизурковци. Какви грозници, помисли си тя.
– А, unsere englische Freundin – каза той, като я забеляза. – Guten Tag, gnädiges Fräulein.
С едва забележимо щракване на пръсти изпъди подмазвача, който седеше срещу него, и Урсула зае освободеното място. Изглеждаше ядосан.
– Es schneit – каза тя. – Вали сняг.
Той погледна през прозореца, сякаш досега не беше забелязал. Ядеше палачинки. Изглеждаха добре, но когато сервитьорът притича, тя си поръча Schwarzwälder Kirschtorte и горещ шоколад. Тортата беше страхотна.
– Entschuldigung – извини се тя, наведе се и бръкна в чантата си за носна кърпа. Обшита с дантела, с инициалите ѝ УБТ, подарък от Пами за рождения ден. Попи изискано трохите по устните си, после се наведе отново да върне кърпичката и да извади тежкия предмет, който се намираше в чантата. Старият служебен револвер на баща ѝ от войната, „Уебли Марк V“. Помъчи се да успокои геройското си сърце.
– Wacht auf – каза тихо Урсула. Думите привлякоха вниманието му. – Es nahet gen dem Tag.101
Движение, репетирано стотици пъти. Един изстрел. Всичко зависеше от бързината, но щом извади оръжието и го насочи към сърцето му, последва един миг, увиснал във времето мехур, в който сякаш всичко спря.
– Führer – рече тя и развали магията. – Für Sie.
От кобурите наизскачаха оръжия и се прицелиха в нея. Един дъх. Един изстрел.
Урсула натисна спусъка.
Падна мрак.
Сняг
11 февруари 1910 година
Чук-чук-чук. Почукването на вратата се промъкна в съня на Бриджит. В него тя беше у дома, в Килкани, а на вратата чукаше духът на починалия ѝ баща, който се опитваше да се върне при семейството си. Чук-чук-чук! Тя се събуди със сълзи на очи. Чук-чук-чук! Май наистина някой чукаше на вратата.
– Бриджит, Бриджит! – прошепна настойчиво госпожа Тод в коридора.
Бриджит се прекръсти, посреднощ добри новини не пристигаха. Да не би да се беше случило нещо с господин Тод в Париж? Или се е разболяло някое от децата? Тя скочи от леглото и се гмурна в студа в малката таванска стая. Миришеше на сняг. Отвори вратата и завари Силви, превита на две, презряла шушулка, готова да се пукне.
– Бебето е напът. Можеш ли да ми помогнеш?
– Аз? – изписука Бриджит.
Беше само на четиринайсет, но знаеше много за бебетата, макар че познанията ѝ едва ли щяха да са от особена полза. Майка ѝ бе умряла пред очите ѝ при раждане, само че Бриджит не го беше казвала на госпожа Тод. Сега очевидно не беше моментът за такива признания. Тя помогна на Силви да слезе по стълбите и да се прибере в спалнята.