– Няма смисъл да се опитваме да известим доктор Фелоус – каза Силви. – Няма да успее да дойде в този сняг.
В следващия миг тя падна на четири крака като животно и простена.
– Богородице! – извика Бриджит.
– Показва се – изпъшка Силви. – Време е.
Бриджит я убеди да се върне в леглото и така започна дългото раждане в самотата на нощта.
* * *
– Ой, госпожо – извика Бриджит, – съвсем е посиняла!
– Момиче?
– Връвта е увита около врата ѝ. О, Богородице! Удушило се е, горкото.
– Трябва да направим нещо. Какво можем да направим?
– Ой, госпожо Тод, отишла си е. Не ѝ било писано да живее.
– Не, не е възможно – отвърна Силви. Повдигна се да седне върху окървавените чаршафи, бебето все още бе прикрепено към спасителното си въже. Докато прислужницата се суетеше, Силви дръпна рязко чекмеджето на нощното шкафче и затършува трескаво.
– О, госпожо Тод – изплака Бриджит, – легнете, нищо не може да се направи. Ах, защо господин Тод не е тук?
– Млъкни – скара ѝ се Силви и вдигна победоносно хирургическите ножици, които проблеснаха на светлината. – Човек трябва винаги да е подготвен. Дръж бебето близо до лампата, за да виждам по-добре. Бързо, Бриджит. Не бива да губим време.
Клъц, клъц.
Съвършенството се постига с практика.
Огрени от слънцето висини102
Май 1945 година
Седяха на маса в един бар на Гласхаус Стрийт. Сержантът от американската армия, който ги беше взел на стоп от Дувър, ги остави на Пикадили. Бяха успели да се качат на американски военен кораб в пристанището на Хавър, вместо да чакат два дни за полет. Строго погледнато можеше да ги обвинят в самоотлъчка, но не им пукаше.
Това беше третият бар от Пикадили насам и двамата бяха единодушни, че са пияни, но могат да пийнат по още едно. Беше събота вечер и вътре беше препълнено. Понеже бяха с униформи, все ги черпеха. Във въздуха се усещаше ако не точно еуфория от победата, то със сигурност облекчение.
– Е – каза Вик и вдигна глава, – наздраве за завръщането ни.
– Наздраве – отвърна Теди. – За бъдещето!
Свалили го бяха през ноември 1943 година и го бяха пратили в лагера „Щалаг Луфт VI“. Не беше чак толкова зле, можеше да е много по-зле, с руснаците се държаха като с животни. В началото на февруари ги бяха изритали от наровете с познатото „Raus! Raus!“103 посред нощ и ги подкараха на запад, далеч от приближаващите руснаци. Още ден-два и щяха да са ги освободили, струваше им се особено жестока ирония на съдбата. Последваха седмици вървене в убийствен студ, минус двайсет градуса, и почти без храна.
Вик беше доста самонадеян дребен сержант, навигатор на ланкастър, свален над Рур. По време на война човек завързва странни приятелства. Двамата се бяха подкрепяли взаимно по време на прехода. Другарството (и рядко пристигащите пакети от Червения кръст) им беше спасило живота.
Самолетът на Теди беше улучен близо до Берлин, самият той бе успял да се измъкне от кабината в последния момент. Опитал се бе да задържи самолета в хоризонтално положение, за да даде шанс на екипажа да скочи. Капитанът напуска кораба последен. Същото неписано правило важеше и за бомбардировачите.
Целият халифакс бе обхванат от пламъци и той бе приел, че за него това е краят. Усещаше някаква лекота, сърцето му се бе изпълнило с радост, струваше му се, че смъртта – когато дойде – ще се погрижи за него и всичко ще бъде наред. Само че тя не дойде, защото радистът, малко по-млад от него австралиец, бе изпълзял до пилотската кабина и му бе надянал парашута с думите: „Скачай, глупако!“. Повече не го видя, не видя и никой друг от екипажа, не знаеше дали са живи или мъртви. Скочи в последния момент, парашутът му едва се бе отворил, когато Теди се приземи, имаше късмет, че си счупи само глезена и китката. Занесоха го в болница и местните гестаповци дойдоха да го отведат с прочутото: „За вас войната приключи“. Така посрещаха всеки летец, когото вземеха за военнопленник.
Теди бе попълнил чинно нужните документи и зачака писмо от дома, но напразно. Цели две години нямаше представа дали е в списъка с военнопленници на Червения кръст, дали някой у дома знае, че е жив.
Краят на войната ги завари на пътя някъде около Хамбург. Вик с огромно удоволствие бе заявил на пазача: „Ach so, mein Freund, für Sie ist der Krieg zu Ende!“104.
* * *
– Успя ли да се свържеш с приятелката си? – попита Вик, когато Теди се върна – беше се опитал да измоли съдържателката да му позволи да се обади по телефона.
– Успях – засмя се той. – Явно са ме били отписали. Май дори не повярва, че съм аз.
След половин час и още няколко халби Вик каза: