– Прекрасно, миличка – отбеляза Силви, докато разглеждаше една от малките подложки, която бавно се разплиташе и гънеше в ръцете ѝ, сякаш беше някакво животинче, което се пробужда от дълъг сън. – Не забравяй, че съвършенството се постига с практика.
* * *
– Вечерята на масата!
Урсула не обърна внимание на повикването. Намираше се в плен на върховната власт, седеше на леглото, сбърчила съсредоточено чело и навиваше прежда около короната на кралица Соланж. Стара бежова камгарна прежда, но „понякога се налага“, бе казала Силви.
Морис трябваше вече да е на училище, но бе изкарал шарката най-тежко от всички и още имаше белези по лицето, приличаше на накълван. „Още няколко дни у дома, младежо“, бе казал доктор Фелоус, но в очите на Урсула Морис изглеждаше здрав като бик. Сега той крачеше нервно из стаята, отегчен като лъв в клетка. Намери един от пантофите на Памела под леглото и започна да го подритва като футболна топка. Вдигна една порцеланова фигурка с кринолин, която Памела много обичаше, и я подхвърли толкова високо, че тя се удари в стъкления полилей с тревожно „дзън“. Урсула изпусна плетивото си и се ококори. Дамата с кринолина се приземи върху сатенения юрган на Памела, но Морис веднага грабна изпуснатата кукла-плетачка и хукна из стаята, като я размахваше във въздуха, все едно е самолет. Урсула гледаше как горката кралица Соланж хвърчи из стаята, опашката на плетивото пърхаше след нея като знаме.
След това обаче Морис направи нещо наистина лошо. Отвори прозореца, с което пусна полъх нежелан леден въздух, и запрати малката дървена кукла във враждебната нощ.
Урсула мигом довлече един стол до прозореца, покатери се и погледна навън. Кралица Соланж лежеше в светлия кръг от отворения прозорец върху плочите на покрива.
Морис – вече превъплътен в индианец, – скачаше от легло на легло с бойни викове.
– Вечерята на масата! – изрева Бриджит по-настойчиво от дъното на стълбите.
Урсула не ѝ обърна внимание, покатери се през прозореца – нелесна задача – с разтуптяно сърце, решена да спаси своята кралица. Плочите бяха хлъзгави от леда и още щом стъпи с малкото си, обуто в пантоф краче, тя се подхлъзна. Урсула извика едва чуто, протегна ръка към кралицата, докато прелиташе покрай нея с краката напред, все едно беше на невидима шейна. Нямаше парапет, който да я спре, нямаше какво да застане между нея и зейналата паст на нощта. Усети някакво вълнение, почти възбуда, докато политаше в бездната, а после нищо.
Падна мрак.
Сняг
11 февруари 1910 година
Туршията беше с блудкавия жълтеникав цвят на болен от жълтеница. Доктор Фелоус се хранеше на кухненската маса на светлината на дразнещо пушеща лампа. Плесна туршията на намазана с масло филия и сложи отгоре ѝ дебело парче мазна шунка. Сети се за парчето бекон, което си почиваше на хладно в собствения му килер. Сам бе избрал прасето и го беше посочил на фермера, като виждаше не живо същество, а урок по анатомия – рибица и джолан, бузи и шкембе, огромни бутове за варене. Месо. Сети се за бебето, което бе спасил от лапите на смъртта с едно щракване на хирургическата ножица.
– Чудото на живота – подхвърли той с равен глас на мърлявата ирландска прислужница. („Бриджит, господине.“) – Трябва да пренощувам тук. Заради снега.
Сещаше се за доста други места, на които предпочиташе да се намира, вместо във Фокс Корнър. Защо се наричаше така? Защо някой би се радвал на присъствието на тези подли животни? Като млад доктор Фелоус бе яздил с ловната дружинка, красив в аления костюм. Зачуди се дали момичето ще дотича в стаята му на сутринта с поднос чай и препечени филийки. Представи си я как полива гореща вода от каната в легена и го сапунисва пред огъня в спалнята, както преди десетилетия бе правила майка му. Доктор Фелоус бе непоклатимо верен на съпругата си, но мислите му не познаваха ограничения.
Бриджит го заведе горе със запалена свещ. Пламъкът се люлееше и трепкаше неистово, докато той вървеше след кльощавия задник на прислужницата към студената гостна стая. Запали една свещ за него върху шкафа с гърнето, след което потъна в тъмната паст на коридора с бързо „Лека нощ, господине“.