Той легна сред студените завивки, туршията се бунтуваше в стомаха му. Щеше му се да си е у дома, до отпуснатото топло тяло на госпожа Фелоус, която природата бе лишила от изтънченост и която винаги намирисваше на пържен лук. Далеч не беше толкова лошо.
Война
20 януари 1915 година
– Хайде, размърдайте се! – извика ядосано Бриджит. Стоеше нетърпеливо на прага с Теди на ръце. – Колко пъти да ви казвам, че вечерята е на масата?
Теди се гърчеше в здравата ѝ прегръдка. Морис не ѝ обърна никакво внимание, беше изцяло съсредоточен в индианския си боен танц.
– Господи, Урсула, веднага слез от прозореца. Защо е отворен? Навън е кучи студ, ще се разболееш.
Урсула се канеше да скочи през прозореца след кралица Соланж, решена на всяка цена да я спаси от ничията земя на покрива, ала нещо я накара да спре. Леко съмнение, потрепващият крак и мисълта, че покривът е много високо, а нощта е безкрайна. Точно тогава се бе появила Памела с „Мама каза да си измиете ръцете за вечеря“, следвана по петите от трополящата Бриджит с вечния напев „Вечерята е на масата“ и всички надежди за кралско спасение пропаднаха.
– Морис – продължи Бриджит, – държиш се като истински дивак.
– Ама аз съм дивак – заяви той. – Апах.
– Все ми е едно и краля на хотентотите да беше, ВЕЧЕРЯТА Е НА МАСАТА!
Морис издаде предизвикателен боен вик, след което изтрополи надолу по стълбите, а Памела върза за един бастун стара ракета за лакрос, за да издърпа кралица Соланж от ледените дълбини на покрива.
За вечеря имаше варено пилешко. За Теди – рохко яйце. Силви въздъхна. Откакто започнаха да гледат кокошки, ядяха само пилешко. Имаха кокошарник и оградено с телена ограда дворче на мястото на лехата с аспержи. Стария Том ги бе напуснал, макар Силви да бе чула, че „господин Риджли“ продължава да работи за съседите им семейство Коул. Може би в крайна сметка наистина не му се е нравело да го наричат Стария Том.
– Нали това не е от нашите пилета? – попита Урсула.
– Не, миличка – отвърна Силви.
Месото беше жилаво и твърдо. Готвенето на госпожа Глоувър не бе същото, откакто Джордж бе ранен при газова атака. Все още се намираше в полева болница във Франция, а на въпроса на Силви как е готвачката бе отвърнала, че не знае.
– Ужасно – измърмори Силви.
Ако някой от синовете ѝ бъдеше ранен далеч от дома, тя веднага щеше да отиде при него. Щеше да се грижи за горкото момче, докато оздравее. За Морис може би не, но ако е Теди – със сигурност. При мисълта за Теди, ранен и безпомощен, очите ѝ се насълзиха.
– Мамо, добре ли си? – попита Памела.
– Разбира се – отвърна Силви, извади ядеца и го подаде на Урсула да си пожелае нещо, но тя каза, че не знае какво. – Ами, по принцип човек си пожелава да се сбъдне това, което сънува.
– Но аз не искам да се сбъдне това, което сънувам – отговори уплашено Урсула.
* * *
– Но аз не искам да се сбъдне това, което сънувам – рече Урсула, сети се за огромната косачка, която я беше преследвала цяла нощ, и племето индианци, които я бяха завързали на кол и наобиколили с лъкове и стрели.
– Това всъщност е от нашите кокошки, нали? – обади се Морис.
Урсула обичаше кокошките, обичаше топлата слама и перушината в кокошарника, обичаше да бърка под тежките топли тела и да намира топло яйце.
– Хенриета е, нали? – не се отказваше Морис. – Беше стара. Готова за тенджерата, както каза госпожа Глоувър.
Урсула огледа внимателно чинията си. Хенриета беше една от любимките ѝ. Жилавото бяло месо не издаваше нищо.
– Хенриета? – изписука тревожно Памела.
– Заколихте ли я? – попита нетърпеливо Морис. – Много ли кръв имаше?
Лисиците вече бяха отмъкнали няколко пилета. Силви бе изразила изненада колко глупави са пилетата. Не по-глупави от хората, бе отговорът на госпожа Глоувър. Лисиците бяха отмъкнали и зайчето на Памела миналото лято. Джордж Глоувър бе спасил две, Памела настоя да направи на своето гнездо в градината, а Урсула се разбунтува и скри своето вътре, в кукленската къща, която то обърна наопаки, като навсякъде остави малки барабонки като бонбончета. После обаче Бриджит го намери и го занесе в бараката, и повече не го видяха.
За десерт имаше руло със сладко и крем карамел, сладкото беше домашно, от малините от това лято. Сега лятото е само спомен, бе казала Силви.
– Умряло бебе – подхвърли Морис, престоят в интерната още повече бе засилил обичайната му безцеремонност. Той отхапа от рулото и добави: – Така наричаме рулото в училище.