– Guten Tag, gnädiges Fräulein.6
Понадигна се и посочи стола до себе си. Подмазвачът, който седеше там, скочи и се премести.
– Unsere englische Freundin, нашата английска приятелка – обясни той на блондинката, която издиша бавно дима и я огледа без особен интерес.
– Guten Tag – каза накрая. Берлинчанка беше.
Урсула остави тежката си дамска чанта на пода и поръча шоколад, Schokolade. Той настоя да пробва Pflaumen Streusel, местния специалитет със сини сливи.
– Es regnet – отбеляза, колкото да се намира на приказка тя. – Вали.
– It rains – повтори на английски той със силен акцент и се засмя доволно.
Останалите също се засмяха. „Браво! – поздравиха го. – Sehr gutes Englisch.“7 Беше в добро настроение, потупваше с палец по устните си с доволна усмивка, сякаш си тананикаше някаква мелодия наум.
Сладкишът беше разкошен.
– Entschuldigung – извини се тя, наведе се и бръкна в чантата си за носна кърпа. Обшита с дантела, с инициалите ѝ УБТ, подарък от Пами за рождения ден. Попи изискано трохите по устните си, после се наведе отново да върне кърпичката и да извади тежкия предмет, който се намираше в чантата. Старият служебен револвер на баща ѝ от войната, „Уебли Марк V“.
Движение, репетирано стотици пъти. Един изстрел. Всичко зависеше от бързината, но щом извади оръжието и го насочи към сърцето му, последва един миг, увиснал във времето мехур, в който сякаш всичко спря.
– Führer – рече тя и развали магията. – Für Sie.8
От кобурите наизскачаха оръжия и се прицелиха в нея. Един дъх. Един изстрел.
Урсула натисна спусъка.
Падна мрак.
Сняг
11 февруари 1910 година
Леденостуден порив, мразовита струя върху прясно оголената кожа. Изведнъж се озова навън, познатият мокър, тропически свят се изпари. Разголена сред стихиите. Обелена скарида, ядка без черупка.
Бездиханна. Целият свят се свежда до това. Едно дихание.
Малките дробове, колкото крилца на водно конче, отказват да се издуят в чуждата атмосфера. Няма въздух в притиснатата тръба. Жужене на хиляди пчели в малката извита раковина на ухото.
Паника. Момиче се дави, птиче пада.
* * *
– Доктор Фелоус трябваше вече да е дошъл – изпъшка Силви. – Защо го няма още? Къде е?
Големи перли пот по кожата ѝ, състезателен кон пред финиша на трудно надбягване. Огнището в спалнята пламти като параходна пещ. Дебелите брокатени завеси са придърпани плътно срещу врага – нощта. Черният прилеп.
– Най-много да е заседнал в снега, госпожо. Навънка е виелица. Пътят сигур е затворен.
Силви и Бриджит бяха сами в това изпитание. Прислужницата Алис бе отишла да види болната си майка. Хю беше хукнал да гони вятъра или по-точно вятърничавата си сестра Изобел чак в Париж. Силви нямаше желание да повика госпожа Глоувър, която хъркаше в таванската си стаичка като диво прасе. Тя най-вероятно щеше да започне да ги командва като старши сержант – новобранци. Бебето бе подранило. Силви очакваше и то да закъснее като другите. Човек едно мисли, а то...
– Ой, госпожо – извика Бриджит, – съвсем е посиняла!
– Момиче?
– Връвта е увита около врата ѝ. О, Богородице! Удушило се е, горкото.
– Не диша ли? Дай да я видя. Трябва да направим нещо. Какво можем да направим?
– Ой, госпожо Тод, отишла си е. Не ѝ било писано да живее. Много, много съжалявам. Вече сигур е малко ангелче в рая. Ой, да беше господин Тод тук. Много съжалявам. Да събудя ли госпожа Глоувър?
* * *
Малкото сърчице. Безпомощното малко сърчице бие лудо. И изведнъж спира, падащо от небето птиче. Един изстрел.
Падна мрак.
Сняг
11 февруари 1910 година
– За бога, момиче, стига си обикаляла насам-натам като муха без глава, ами вземи донеси кърпи и гореща вода. Нищо ли не знаеш? Да не си хваната от гората?
– Извинете, господине – измърмори Бриджит и се поклони, сякаш доктор Фелоус беше далечен роднина на кралското семейство.
– Момиче ли е, доктор Фелоус? Може ли да я видя?
– Да, госпожо Тод, хубаво, здраво, игриво момиченце.
Силви си помисли, че струпването на прилагателни е малко прекалено. Доктор Фелоус рядко бе в добро разположение на духа. Здравето на пациентите му и най-вече ражданията и смъртта като че ли му бяха неимоверно досадни.
– Щеше да умре с връвта около врата. Пристигнал съм във Фокс Корнър в последната минута. Буквално. – Той вдигна хирургическата ножица, за да може Силви да ѝ се възхити. Беше малка и чиста с извити нагоре остри върхове. – Клъц-клъц!