– Трябва да престанеш да ходиш там, сине – каза майка му, – само се разстройваш.
* * *
Влязоха през стара дървена врата. Вратата заяждаше и Бриджит извика леко, когато Кларънс я подпря с рамо и я бутна с все сила. Урсула очакваше нещо прекрасно – бляскави фонтани и тераси, статуи, алеи и беседки, цветни лехи, докъдето ти стига окото, – но видя само шубраци от къпини и тръни.
– Да, като джунгла е – обади се Кларънс. – Преди войната тук бе зеленчукова градина, в имението работеха дванайсет градинари.
Сега бяха останали само пълзящите по стената рози и натежалите от плод овошки. По клоните гниеха сливи. Възбудени оси се стрелкаха напред-назад.
– Тази година не са ги брали – обясни Кларънс. – Имаха трима синове и тримата загинаха в проклетата война. Не им е било до варене на сладко, мамка му!
– Тц-тц! – обади се Бриджит. – Внимавай какви ги говориш.
По оранжерията почти не бе останало стъкло, вътре се виждаха изсъхнали дръвчета – праскови и кайсии.
– По дяволите! – започна пак Кларънс и Бриджит изстреля „Не пред децата“, също като Силви. – Всичко е отишло. Плаче ми се.
– Е, може да започнеш пак работа тук – каза Бриджит. – Сигурна съм, че с радост ще те приемат. В крайна сметка можеш да работиш и с... – поколеба се и махна към лицето му.
– Не искам да се връщам – изръмжа той. – Дните ми на слуга на богаташите приключиха. Липсва ми градината, не животът тук. Градината бе красота.
– Може да си направим наша градинка – предложи Бриджит. – На наше си място.
Бриджит всячески се стараеше да повдигне настроението на Кларънс. Урсула бе на мнение, че така се подготвя за след сватбата.
– Да, може – отвърна Кларънс без особен ентусиазъм.
Той вдигна една недоузряла киселица и я захвърли с всички сили. Тя падна върху оранжерията и строши едно от малкото останали стъкла.
– Мамка му – изруга той, а Бриджит размаха ръка и изсъска:
– Децата!
(„Красота! – повтори възхитено Памела вечерта, докато си миеха лицата с големия карболов сапун преди лягане. – Кларънс е истински поет.“)
Докато се връщаха към дома, Урсула продължаваше да усеща аромата на останалите в кухнята на госпожа Додс секирчета. Струваше ѝ се истинско прахосничество да ги зарежат на място, където няма кой да им се радва. Беше забравила за рождения ден и празненството и когато влязоха в къщата и завариха коридора, украсен със знаменца и гирлянди, и грейналата от щастие Силви, понесла красиво увит пакет, който отдалеч си личеше, че е самолет, тя се изненада почти колкото Теди.
– Изненада!
11 ноември 1918 година
– Какъв меланхоличен сезон – отбеляза Силви.
Тревата пред къщата бе покрита с дебел килим от листа. Лятото отново бе само сън. На Урсула започваше да ѝ се струва, че май всяко лято е сън. Вече падаха последните листа и големият бук се бе превърнал в почти оголен скелет. Примирието сякаш потискаше Силви повече и от войната. („Горките загинали млади мъже. Мирът няма да ги върне.“)
Заради голямата победа не бяха на училище и ги бяха изпратили навън да играят въпреки дъжда. Имаха нови съседи – майор Шоукрос и съпругата му, – и голяма част от предиобеда отиде в надничане през пролуките на живия плет в опит да зърнат дъщерите на семейство Шоукрос. В околията нямаше други момичета на възрастта на Памела и Урсула. Семейство Коул имаха само момчета. Не бяха грубияни като Морис, бяха добре възпитани и никога не се държаха лошо с тях.
– Мисля, че играят на криеница – докладва Памела. Урсула се опита да погледне през плета и злобният храст одра лицето ѝ. – Май са колкото нас. Има дори една малка за теб, Теди.
– О!
Теди повдигна вежди. Той харесваше момичетата. Те пък харесваха него.
– О, чакайте, има още едно – обади се Памела. – Стават все повече.
– По-малко или по-голямо? – попита Урсула.
– По-малко, пак момиче. По-скоро бебе. Едно от големите го носи.
Урсула вече започваше да се обърква от сложната аритметика на толкова много момичета.
– Пет! – обяви задъхано Памела, очевидно това беше крайната бройка. – Пет момичета.
Междувременно Трикси бе успяла да се провре под плета и беше посрещната с развълнувани писъци.
– Извинете – повиши тон Памела, – може ли да ни върнете кучето?