На другата сутрин Урсула се събуди с температура и болки в цялото тяло.
– Гореща е като печка – отсъди госпожа Глоувър, която Силви бе извикала за консултация.
Бриджит също бе на легло.
– Това и трябваше да се очаква – заяви госпожа Глоувър.
Готвачката кръстоса неодобрително ръце под пищната си, но неприветлива гръд. Урсула се надяваше никога да не ѝ се наложи госпожа Глоувър да я кърми.
Урсула дишаше на пресекулки, с хъхрене, гърдите я боляха. Светът ту заглъхваше, ту някак се приближаваше като шума на морето в огромна раковина. Всичко бе някак приятно размазано. Трикси лежеше на леглото в краката ѝ, а Памела ѝ четеше от „Червената книга с приказки“, само че Урсула не разбираше думите. Лицето на Памела ту се проясняваше, ту отново се размиваше. Дойде Силви и се опита да ѝ даде телешки бульон, но гърлото ѝ се бе свило, тя се задави и изплю всичко по чаршафите.
Навън по чакъла се чуха гуми.
– Сигурно е доктор Фелоус – каза Силви и стана. – Остани при Урсула, Пами, но не пускай Теди, моля те.
* * *
Къщата бе по-тиха от обикновено. Силви не се върна.
– Ще отида да потърся мама – каза Памела. – Няма да се бавя.
Урсула дочу шепот и викове, но нищо не разбра. Унесла се бе в странен, неспокоен сън, когато изведнъж до леглото се появи доктор Фелоус. Силви седна от другата страна и я хвана за ръката.
– Кожата ѝ е синкава. Като на Бриджит.
Синя кожа не звучеше зле, като „Синята книга с приказки“. Гласът на Силви бе някак странен, задавен и тревожен, както онзи път, когато видя по пътеката към къщата да се задава пощальонът, после се оказа, че е телеграма от Изи за рождения ден на Теди. („Колко необмислено“, бе казала Силви.)
* * *
Урсула не можеше да диша, но въпреки това долавяше парфюма на майка си и чуваше гласа ѝ, който нашепваше тихо в ухото ѝ като жуженето на пчела през лятото. Нямаше сили да отвори очи. Чу шумоленето от полите на Силви, която стана от леглото, а после и отварянето на прозореца.
– Ще проветря малко.
Силви се върна до леглото и я притисна към твърдата си крепирана рокля с успокоителния аромат на кола за пране и рози. Малката таванска стаичка се изпълни с мириса на дим от горящи дърва. Чуваше тракането на копита, последвано от трополенето на въглищата, които въглищарят изсипваше от чувалите под навеса. Животът продължаваше. Красота.
Един дъх, само толкова ѝ трябваше, но той не идваше.
Падна мрак, бързо, първо враг, после другар.
Сняг
11 февруари 1910 година
Едра жена с мишци на огняр събуди доктор Фелоус, като тръсна на шкафа до леглото му чиния и чаша и издърпа пердетата, макар навън да бе още тъмно. Трябваше му малко време да си спомни, че се намира в ледената гостна стая във Фокс Корнър и че тази доста застрашителна жена е готвачката на семейство Тод. Доктор Фелоус претърси прашните архиви на мозъка си за името, което само преди няколко часа си бе спомнил без никакви усилия.
– Госпожа Глоувър – каза тя, сякаш прочела мислите му.
– Точно така. Жената с отличната туршия.
Главата му бе като натъпкана с памук. Притесни се при мисълта, че под тънката завивка е само по риза. Огнището в стаята бе студено и празно.
– Викат ви – добави госпожа Глоувър. – Нещастен случай.
– Нещастен случай? Нещо с бебето ли?
– Бик стъпкал фермер.
Примирие
12 ноември 1918 година
Урсула се сепна в съня си. В стаята беше тъмно, но отдолу се чуваше шум. Затваряне на врати, кикот, стъпки. Пискливото цвилене на смеха на Бриджит, както и по-гърлен мъжки глас. Бриджит и Кларънс се бяха върнали от Лондон.
Урсула понечи да скочи от леглото и да разтърси Памела, за да слязат и да разпитат Бриджит за празненствата, но нещо я спря. Докато лежеше, заслушана в мрака, я заля вълна от ужас, безименен страх, сякаш нещо лошо щеше да се случи всеки момент. Същото чувство като онзи път, когато бе последвала Памела в морето по време на ваканцията в Корнуол малко преди войната. Спасил ги бе непознат мъж. След това Силви ги записа в градския басейн да вземат уроци от бивш майор от Бурската война, който ги обстрелваше с резки заповеди и те толкова се бояха от него, че сякаш единствено заради това се задържаха на повърхността на водата. Силви често разказваше онзи случай, сякаш беше забавен анекдот („Героичният господин Уинтън!“), но Урсула твърде ясно си спомняше изживения ужас.