Памела измърмори нещо насън.
– Шшш – прошепна Урсула.
Памела не трябваше да се събужда. Не биваше да слизат долу. Не биваше да виждат Бриджит. Урсула не знаеше защо, откъде идваше този помитащ страх, но придърпа завивката през глава, за да се скрие от онова, което ги дебнеше. Надяваше се да е навън, а не вътре в нея. Мислеше да се престори на заспала, но след няколко минути наистина се унесе.
* * *
На сутринта закусиха в кухнята, Бриджит беше болна, на легло.
– Това и трябваше да се очаква – отбеляза госпожа Глоувър без капка съчувствие, докато разсипваше овесената каша. – Дори не ми се мисли по кое време се е прибрала.
Силви слезе с недокоснат поднос.
– Бриджит е зле, госпожо Глоувър.
– Препила е – отвърна ядосано готвачката и се захвана да чука яйца, сякаш ги наказваше.
Урсула се изкашля и Силви разтревожено я стрелна с поглед.
– Мисля, че трябва да извикаме доктор Фелоус – рече тя.
– За Бриджит? Нищо ѝ няма. Доктор Фелоус само ще ви се скара, като усети алкохола в дъха ѝ.
– Госпожо Глоувър – каза Силви с тона, който използваше, когато говореше сериозно („не влизайте с кални обувки в къщата, не се дръжте лошо с други деца, независимо колко ви предизвикват“). – Наистина мисля, че Бриджит е болна.
Госпожа Глоувър като че ли изглежда осъзна какво ѝ се казва.
– Можете ли да гледате децата? Аз ще се обадя на доктор Фелоус, а после ще се кача при Бриджит.
– Децата няма ли да ходят на училище? – попита госпожа Глоувър.
– Да, разбира се, ще ходят – отвърна Силви. – Макар че може би по-скоро не. Не... да... ще ходят. Дали трябва?
Спря се объркано на прага на кухнята, госпожа Глоувър чакаше решението ѝ с изненадващо търпение.
– Най-добре днес да останат у дома – каза накрая Силви. – Претъпкани класни стаи и така нататък. – Пое дълбоко въздух и погледна към тавана. – Но ги дръжте тук долу, поне засега.
Памела повдигна вежди към Урсула. Урсула повдигна своите в отговор, макар да не беше сигурна какво точно се опитваха да си кажат. Най-вероятно изразяваха ужаса си от перспективата да бъдат поверени на грижите на госпожа Глоувър.
Настаниха се около кухненската маса, за да може госпожа Глоувър „да ги наглежда“, а после, въпреки бурните им протести, тя ги накара да си извадят учебниците и тетрадките, събиране и изваждане за Памела, буквите за Теди (Г – гълъб, Т – топка), а Урсула трябваше да упражнява „невъзможния“ си краснопис. Струваше ѝ се нечестно човек, който пише само списъци с покупки с големи букви (лой, боя за печка, овнешки котлети и магнезиев разтвор „Динфърдс“) да изказва мнение за нейното писане, което ѝ струваше толкова усилия.
Междувременно госпожа Глоувър се залови да пресова един кравешки език, обели го, махна ципите и твърдите части, а след това го нави на руло и го набута в пресата за езици, това беше далеч по-интересно от писането на „Карамфилът е красиво цвете, а трендафилът има бодли“ или „Двете прасенца продължили пътя си“.
– Дано никога не ни се пада директорка като нея в училище – прошепна Памела, докато се бореше със задачите.
Всички се разсеяха от появата на помощника на месаря, който издрънча силно със звънеца на колелото, за да оповести пристигането си. Беше момче на четиринайсет години на име Фред Смит, на когото и момичетата, и Морис безкрайно се възхищаваха. Момичетата показваха чувствата си с обръщението си към него – „Фреди“, а пък Морис го наричаше „Смити“ в знак на дружеско одобрение. Веднъж Памела изтърси, че Морис си пада по Фред, и госпожа Глоувър, която се случи наблизо в този момент, я перна по дупето с бъркалката за яйца. Памела беше много възмутена и не разбираше за какво са я наказали. Фред Смит се обръщаше към момичетата с почтителното „мис“, а към Морис – с „мастър Тод“, но реално не проявяваше интерес към тях. За госпожа Глоувър той беше просто „малкият Фред“, а за Силви „помощникът на месаря“, понякога „онзи милият помощник на месаря“, за да го разграничи от предишния, Ленард Аш, „подмолен разбойник“ според госпожа Глоувър, която го беше хванала да краде яйца от кокошарника. Ленард Аш бе загинал в битката при Сома, след като бе излъгал за възрастта си и се бе записал доброволец, а госпожа Глоувър каза, че така му се падало, което изглеждаше доста сурова присъда.
– Шкембето ви – рече Фред и подаде на госпожа Глоувър увит в бяла хартия пакет, след което остави дългото отпуснато тяло на един заек върху дъската. – Оставих го да узрее пет дни. Красота, госпожо Глоувър.
Готвачката, която се скъпеше на похвали, призна високото качество на заека, като махна капака на кутията с бисквити и позволи на Фред да си избере най-голямата, макар че по принцип човек трябваше да бърка вътре през процеп колкото едва открехната мида.