Тъй като езикът вече беше в пресата, госпожа Глоувър веднага се захвана да одере заека, предизвикващ отвращение и същевременно хипнотичен процес, поради което забелязаха липсата на Теди едва когато горкото животинче бе напълно съблечено, голо и лъскаво.
– Иди да го доведеш – каза госпожа Глоувър на Урсула – и после може да изпиете по чаша мляко, ще ви дам и по една сладка, макар че, Господ ми е свидетел, не сте го заслужили.
Теди обичаше да играе на криеница и когато не се отзова на виковете ѝ, Урсула претърси тайните му скривалища зад пердетата на всекидневната и под масата в трапезарията, но и там не го намери, така че тръгна нагоре към спалните.
Бурно дрънчене на звънеца на входната врата отекна зад нея. От площадката на стълбището тя видя Силви да излиза в антрето и да отваря вратата на доктор Фелоус. Урсула предположи, че майка ѝ е минала по задната стълба, а не се е появила по магия. Доктор Фелоус и Силви заговориха с напрегнат шепот, най-вероятно за Бриджит, но Урсула не успя да долови думите.
Нямаше го в стаята на Силви (отдавна вече не я възприемаха като стаята и на двамата им родители). Не беше и в стаята на Морис, твърде голяма за човек, който прекарва повече от половината време в интернат. Нямаше го и в гостната, нито във втората гостна, нито пък в собствената му малка стаичка, която бе почти изцяло заета от влакчето му. Не го намери в банята, нито в шкафа с бельото. От Теди нямаше следа нито под леглата, нито в гардеробите, нито в множеството шкафове, нито дори – любимият му номер – проснат като труп под големия юрган на Силви.
– Долу има сладкиш, Теди – извика тя.
Обещанието за сладкиш, истинно или не, обикновено бе достатъчно да изкара Теди от укритието му.
Урсула тръгна с тежки стъпки по тясното стълбище, което водеше към таванските стаи, и още щом постави крак върху първото стъпало, усети внезапен страх да присвива стомаха ѝ. Нямаше представа откъде идва и на какво се дължи.
– Теди! Теди, къде си? – опита се да повиши тон Урсула, но думите едва-едва се процедиха през устата ѝ.
Нямаше го в тяхната стая, нито в старата стая на госпожа Глоувър. Не беше и в килера, някогашната детска стая, която сега приютяваше всевъзможни сандъци и кашони със стари дрехи и играчки. Непроверена оставаше само стаята на Бриджит.
Вратата бе широко отворена и Урсула едва успя да насили краката си да тръгнат към нея. Нещо ужасно се намираше там. Не искаше да го вижда, но знаеше, че няма друг избор.
– Теди! – възкликна тя с безкрайно облекчение, че го е намерила. Теди седеше на леглото на Бриджит с получения за рождения ден самолет. – Търсих те къде ли не.
Трикси лежеше на пода до леглото и скочи радостно при вида ѝ.
– Помислих, че това може да помогне на Бриджит да се оправи – обясни Теди и вдигна самолета. Той бе непоклатимо убеден в лечебната сила на влакчетата и самолетчетата. (Беше ги уверил, че като порасне, ще стане пилот.) – Бриджит май спи, но очите ѝ са отворени.
Наистина бяха отворени. Широко отворени, вперени невиждащо в тавана. Воднист синкав слой покриваше тези страшни очи, кожата ѝ имаше странен лилав оттенък. Кобалтово синьо в комплекта водни боички „Уинзър“. От полуотворената уста на Бриджит се показваше върхът на езика ѝ и за миг пред очите на Урсула се мярна как госпожа Глоувър набутва телешкия език в пресата.
Урсула никога не бе виждала мъртвец, но в нея нямаше и капчица съмнение, че Бриджит е мъртва.
– Слез от леглото, Теди – каза тя внимателно, сякаш брат ѝ беше диво животно, което се готви за скок.
Цялата трепереше. Не просто защото Бриджит бе умряла, което само по себе си не бе малко, а защото опасността беше далеч по-страшна. Голите стени, тънката жакардова покривка върху металната табла на леглото, емайлираните четка и гребен върху тоалетката, протритата черга на пода изведнъж ѝ се сториха безкрайно заплашителни, сякаш нищо не бе, каквото изглеждаше. Урсула чу Силви и доктор Фелоус на стълбите. Силви говореше притеснено, доктор Фелоус не чак толкова.
– Господи, Боже мой! – ахна Силви на прага, когато ги видя в стаята на Бриджит. Свали Теди от леглото, после издърпа Урсула в коридора. Трикси размаха възбудено опашка и тръгна след тях. – Отивай в стаята си. Не, иди в стаята на Теди. Не, в моята стая. Веднага!
Гласът ѝ бе напрегнат, нямаше и помен от онази Силви, с която бяха свикнали. Тя се върна в стаята на Бриджит и затвори решително вратата. Чуваха само приглушения ѝ разговор с доктор Фелоус.
– Да вървим.
Урсула хвана Теди за ръка и той послушно се остави да го заведе в стаята на Силви, като по пътя попита: